— Значи двамата с вас няма какво да си кажем?
— Не. Това е най-мъдро.
— А ако не съм съгласен?
— Трябва да сте съгласен. Вие сте тук. Тук е вашият дом.
Атакуващите петстотин самураи препуснаха в галоп в подножието на хълма без никакъв ред, надолу към каменистата долина, където двете хиляди защитници ги чакаха в стегнати редици. Всеки конник бе метнал през рамо по един мускет и бе препасал пояс с куршуми, кремъци и барут. Като на повечето самураи дрехите им бяха пъстроцветна безредица от кимона и дрипи, но оръжието винаги беше най-хубавото, което можеха да си позволят. Единствено Торанага и Ишидо, който гледаше да не остане назад, настояваха войските им да носят униформи и да са спретнато облечени. Всички останали даймио смятаха тази екстравагантност във външния вид за глупаво прахосване на средства и излишно нововъведение. Дори Блакторн бе съгласен с това. Европейските армии никога не носеха униформи — кой крал можеше да си позволи подобен разкош, освен за личната си охрана?
Беше застанал на едно възвишение заедно с Ябу, помощниците му, Джодзен, неговите хора и Марико. Това бе първата цялостна репетиция за атака. Чакаше напрегнат. Ябу беше необичайно стегнат, а Оми и Нага бяха станали крайно изнервени, та чак избухливи. Най-вече Нага.
— Какво им става? — попита Блакторн Марико.
— Може би искат да се представят добре пред господаря си и неговия гостенин.
— И той ли е даймио?
— Не, но е важна личност, един от военачалниците на Ишидо. Ще бъде добре, ако днес всичко мине както трябва.
— Трябваше да ме известят, че ще има такава репетиция.
— И какво щяхте да постигнете? Направили сте всичко, каквото можете.
Така е, мислеше си Блакторн, като наблюдаваше атакуващите. Но още никак не са готови. Ябу, пък и останалите не може да не знаят това. Ако се случи нещо неприятно, всичко е карма, каза си накрая успокоително и намери утеха в тази мисъл.
Нападателите набираха скорост, а отбранителите чакаха строени под знамената на своите водачи, подвикваха подигравателно към „врага“, както биха правили в редовен бой, строени в свободни редици по трима-четирима в дълбочина. Скоро атакуващите ще слязат от конете на разстояние извън обсега на стрелите, а след това най-доблестните воини от двете страни войнствено ще се втурнат напред, за да си хвърлят ръкавица, ще си обявят един на друг родословното дърво и ще изтъкнат своето превъзходство, придружавайки всичко това с най-открити обиди. Ще се разгорят единични схватки, чийто брой постепенно ще нараства, докато най-накрая някой от командуващите ще обяви обща атака и тогава всеки започва да се бие за себе си. Обикновено по-многобройните побеждаваха, след което влизаха в действие резервите и мелето се възобновяваше, докато не се пречупеше духът на някоя от страните и към няколкото страхливци, започнали да отстъпват, не се присъединяваха останалите — тогава започваше поголовна сеч. Предателството не беше изключено. Случваше се цели полкове да преминат на страната на противника по заповед на командира си и там ги приветствуваха като съюзници — винаги с добре дошли, но никога с доверие. Понякога победените командири бягаха, за да прегрупират силите си и отново да се върнат на полесражението. Друг път оставаха да се бият до смърт или най-церемониално си правеха сепуку. Рядко попадаха в плен. Някои предлагаха услугите си на победителя. В едни случаи ги приемаха, но най-често им отказваха. Участта на победения беше смърт — бърза за смелия и позорна за страхливеца. Такъв беше историческият модел на всички боеве в тази страна, дори на великите битки. Войниците бяха като навсякъде, но тукашните бяха по-настървени, по-многобройни, по-готови да умрат за господарите си, отколкото къде да е по света. Грохотът на копитата отекваше в долината.
— Къде е водачът на атакуващите? Къде е Оми-сан? — питаше Джодзен.
— Някъде сред хората си, имайте търпение — отговори Ябу.
— Но къде му е знамето? Защо не е облечен в бойни доспехи с пера? Къде е знамето на командира? Приличат на шайка недостойни бандити!
— Имайте търпение. На всички командири е заповядано да бъдат по възможност по-незабележими. Вече ви обясних. И не забравяйте, че битката е уж в разгара си и това тук е част от целия бой, с резерви и…
— А къде са им мечовете? — не издържа пак Джодзен. — Никой от тях не носи мечове! Самураи без мечове! Нали ще ги изколят!
— Имайте търпение!
Нападателите слизаха от конете си. Първите отбранители се насочиха напред да докажат доблестта си. Срещу тях тръгна същия брой противници. Изведнъж разпокъсаните редици на атакуващите се стегнаха в пет дисциплинирани фаланги, всяка от по четири редици по двадесет и пет души — три напред и две на четиридесет крачки зад тях, като резерва. И нападнаха врага като един. Строени, заковаха рязко по команда и първата редица изстреля оглушителен залп. Писъци, предсмъртни викове. Джодзен и хората му инстинктивно приклекнаха, след което с ужас наблюдаваха как първата редица коленичи и започна да зарежда оръжието си, докато втората стреля над главите им, след това третата, четвъртата. — При всеки залп все по-голям брой бранители падаха по-косени и долината се изпълни с викове, писъци и хаос.