— А, да. Истина, Оми-сан, аз не обича убиване.
— Карма, Анджин-сан.
— Карма. Днес учения?
— Да. Но Ябу-сама иска само да говори. По-късно. Разбирате ли, Анджин-сан? Само говори, по-късно — търпеливо повтори Оми.
— Само говори. Разбирам.
— Започвате добре да говорите езика ни. Да, много добре.
— Благодаря. Трудно. Малко време.
— Да, но сте способен и упорит човек. Това е важното. Време ще ви дадем, Анджин-сан, не се безпокойте — аз ще ви помогна. — На Оми му стана ясно, че повечето от думите му отпият на вятъра, но това нямаше значение — важно беше Анджин-сан да схване основното. — Искам бъда ваш приятел — добави той и попита много членоразделно: — Разбирате ли?
— Приятел? Разбирам „приятел“.
Оми посочи себе си, после него.
— Искам да бъда ваш приятел.
— А, благодаря. За мен чест.
Оми се усмихна отново, поклони се като равен на равен и си тръгна.
— Да станем приятели? — промърмори Блакторн. — Да не би да е забравил? Аз не съм.
— Ах, Анджин-сан — дотърча Фуджико. — Желаете ли да закусите? Скоро Ябу-сама ще изпрати да ви повикат.
— Не, благодаря. Много разрушено — посочи той къщата.
— Извинете, много съжалявам, но трябва да кажете: „Много ли беше разрушена къщата?“
— Много ли беше разрушена къщата?
— Не много, Анджин-сан.
— Добре. Не ранени?
— Извинете ме, много съжалявам, но правилно е да се каже: „Никой ли не е наранен?“
— Благодаря. Никой ли не е наранен?
— Не, Анджин-сан, никой.
На Блакторн обаче му дойде до гуша да го поправят на всяка дума и сложи край на разговора със заповед:
— Аз съм глад! Храна!
— Да, разбира се, веднага. Много се извинявам, трябва да кажете: „Гладен съм.“ Човек изпитва глад, но е гладен.
Тя изчака той да го произнесе правилно и влезе в къщата.
Блакторн приседна на верандата и се загледа в стария градинар Уеки-я, който почистваше градината от обрулените листа. Из селото се виждаха жени и деца, заети с ремонта на къщите си, и лодки, които излизаха в открито море. Вятърът бе утихнал вече и останалите селяни се бяха запътили към нивите. Интересно какви данъци плащат, почуди се той. Не бих искал да съм селянин в тази страна. Пък и не само тук — навсякъде.
Отначало се бе разстроил при вида на разрушеното село.
— Подобна буря не би засегнала изобщо английските къщи — обясни той на Марико. — Съгласен съм, че беше силна, но защо не строите от камъни и тухли?
— Заради земетръсите, Анджин-сан. Всяка каменна постройка ще се разцепи на две и ще се срути, а хората в нея ще останат погребани под развалините. А така, както са построени нашите къщи, почти не се дават жертви. Ще видите колко бързо ще възстановят всичко.
— Да, но имате пожари. А когато налетят Големите ветрове — тайфуните, какво става?
— Тогава става много лошо.
И тя му обясни за тайфуните, че духат от юни до септември, понякога и по-рано, друг път по-късно. И за другите природни бедствия.
Няколко дни преди това изживяха още един трус, но много лек. Чайникът падна от мангала и го обърна. За щастие въглените бяха загасени. Една от къщите в селото се запали, но пожарът не се разпространи. Блакторн не беше наблюдавал такава умела борба с огъня. А иначе селяните почти не обърнаха внимание на случката, посмяха се и продължиха да си живеят както си знаеха.
— Защо се смеят?
— Ние смятаме, че е много невъзпитано и срамно да се дава израз на силни чувства, особено страх, затова прикриваме всичко с усмивка или смях. Разбира се, всички се боим, но никога не бива да го показваме.
Някои се издават, мислеше си Блакторн.
Небара Джодзен показа страха си. Умря недостойно, разплакан от страх, молещ за милост, а убийството му беше бавно и жестоко. Пуснаха го да бяга, след което го мушкаха с щиковете насред всеобщ смях, после пак го принудиха да бяга и му прерязаха сухожилията. Позволиха му да пълзи и бавно го изкормиха, докато той крещеше неистово, а кръвта му, примесена със слуз, изтичаше. Така го оставиха да умре.
След това Нага прехвърли вниманието си върху останалите самураи. Моментално трима от тях коленичиха, оголиха коремите си и поставиха късите саби пред себе си, готови за ритуалното сепуку. Трима от другарите им застанаха зад тях като секунданти и измъкнаха дългите си мечове с двете дръжки от ножниците, необезпокоявани от Нага и хората му. В момента, в който коленичилите самураи посегнаха към късите си мечове, вратовете им се оголиха и протегнаха, а трите меча изсвистяха и ги обезглавиха с един-единствен удар. Зъбите на падналите глави изтракаха, след което настъпи покой. Мухите не закъсняха.