— А и за наследника ли?
— Да, господарю. Не биваше ли?
— Не, правилно сте постъпили. Наредено ви беше да го просветите. Докъде стигна с японския?
— Задоволително, като се имат предвид обстоятелствата. След време ще говори доста Добре. Надарен ученик е, господарю.
— А правенето на любов?
— Една от прислужничките — незабавно отговори тя.
— Той ли я избра?
— Не, наложницата му я изпрати.
— Е, и?
— Доколкото разбрах, и двете страни са останали доволни.
— Значи не й е било трудно?
— Не, господарю.
— А съразмерен ли е?
— Момичето каза: „О, много, да.“ Използува израза „Силно надарен“.
— Отлично. Поне в това отношение кармата му е добра. Това е проблемът на повечето мъже — на Ябу например, също и на Кияма. — Той прехвърли поглед върху ръкописа и затвори рязко ветрилото си. — А вие, Марико-сан? За себе си какво ще кажете?
— Добре съм, господарю, благодаря. Много се радвам, че изглеждате така добре. Мога ли да ви поздравя е раждането на вашия внук?
— Да, благодаря. Много съм доволен. Момчето е добре оформено и има здрав вид.
— А Генджико-сан?
— Здрава както винаги — изгрухтя Торанага, сви устни и се замисли. — Може би ще ми препоръчате някоя дойка. — Обичайно беше синовете на важни самураи да имат дойки, за да могат съпругите им да се грижат само за тях и домовете им, докато дойката поемаше изцяло грижите по детето, за да израсне то силно и да бъде достойно за родителите си. — Боя се, че ще ни е много трудно да се спрем на подходяща жена. Генджико-сан не е от най-лесните господарки, както сигурно ви е известно.
— Убедена съм, че ще намерите подходяща жена, господарю. Аз също ще помисля — отговори Марико, която знаеше прекрасно, че би било глупаво да дава какъвто и да било съвет, защото още не се беше родила жената, която да може да задоволи едновременно и Торанага, и снаха му.
— Благодаря ви, Марико-сан. Но за себе си какво ще кажете?
— Благодаря, господарю, добре съм.
— Как е християнската ви съвест?
— Не съм имала конфликти, господарю. Никакви. Изпълнила съм всичко, както бихте желали. Вярвайте ми.
— Идвали ли са тук свещеници?
— Не, господарю.
— Имате ли нужда от свещеник?
— Добре ще е да се изповядам, да взема причастие и да получа благословия. Да, да си призная, много бих искала да се изповядам и да получа благословия.
Торанага я изгледа вторачено. Очите й бяха искрени.
— Добре сте се справили, Марико-сан. Моля ви да продължите в същия дух.
— Да, господарю, благодаря. Още нещо. — Анджин-сан има голяма нужда от граматика и речник.
— Изпратил съм човек при Цуку-сан да ги вземе. — Тя се намръщи. — Мислите, че няма да ги даде ли?
— Ще се подчини, разбира се. Но може би не с бързината, която ви е угодна.
— Скоро ще разбера — заплашително изрече Торанага. — Остават му само тринадесет дни.
Марико се стресна, но нищо не разбра.
— Моля, господарю?
— Тринадесет. Ах, да. — небрежно додаде той, замаскирайки неволното си недоглеждане. — Като бяхме на португалския кораб, той ме помоли да му разреша да посети Йедо. Съгласих се при условие, че това стане в близките четиринадесет дни. Останаха тринадесет. Нали онзи бонза, пророкът — как му беше името? — Моисей, останал четиринадесет дни в планината Да събира заповедите на „бога“, издялани върху камък?
— Да, господарю.
— Вярвате ли, че това наистина се е случило?
— Да. Но не разбирам нито как е станало, нито защо.
— Обсъждането на тези „божи“ работи е загуба на време, както ми изглежда.
— Ако търсите факти, тогава е така.
— А докато чакахте речника, не се ли опитахте да съставите подобен?
— Да, Торанага-сама. Боя се обаче, че не е много сполучлив. За жалост разполагах с много малко време, толкова проблеми възникнаха. Тук, навсякъде — натъртено завърши тя.