Свежият въздух, прохладната сянка, топлото следобедно слънце, пърхащите пеперуди, морето далече долу — спокойно и проблясващо — всичко я караше да се чувствува по-добре.
— Какво става господарке? Не смеем дори да надникнем в кухнята.
— Няма нищо. Господарят… той… нищо, нищо. Навиците му са малко особени, но такава е нашата карма.
Тя погледна встрани — главният готвач се задаваше с раболепен вид през градината и сърцето й се сви. Той се поклони официално — стегнат, дребен човечец с големи крака и много изпъкнали зъби. Още преди да е отворил уста, Фуджико се усмихна напрегнато и нареди:
— Поръчай в селото нови ножове, ново котле за варене на ориз, дъска за рязане и бъчви за вода — всичко, каквото смяташ за необходимо. А тези, които господарят употреби сега, ги отдели настрана за негово лично ползуване. Ще му отделите също така специално място в кухнята, а ако трябва, ще построите дори отделна кухня, където да може да си готви, ако желае. Докато се научите.
— Благодаря, Фуджико-сан. Много се извинявам, че ви прекъсвам, съжалявам много и моля за прошка, но познавам един чудесен готвач от съседното село. Не е будист и дори е бил в Корея с войските, така че знае да… как се… как да готви по вкуса на господаря. Много по-добре от мен.
— Когато ми потрябва друг готвач, ще те уведомя. Щом видя, че не се справяш или нещо хитруваш, ще ти го кажа. А дотогава оставаш главен готвач. Прие тази служба за срок от шест месеца.
— Да, господарке — отвърна готвачът с външно достойнство, но отвътре трепереше, защото с господарка като Фуджико-но-Анджин шега не биваше. — Моля да ме извините, но бях нает да готвя. Горд съм да бъда готвач. Но не съм приел да бъда — касапин. Касапите са ета. Разбира се, не можем да допуснем един ета тук, но този готвач, за когото ви казах, не е будист като мен, като баща ми, неговия баща и неговия преди това, господарке, а те никога… никога… Моля ви, този нов готвач ще…
— Ще готвиш, както си готвил досега. Намирам кухнята ти за великолепна, достойна за един майстор-готвач от Йедо. Дори изпратих една от рецептите ти в Осака, на Кирицубо-сан.
— О, благодаря. Това е голяма чест за мен. Коя именно, господарке?
— За пресните змиорки с медуза, скариди и мъничко соев сос. Много добре ги приготвяш. Отлично. По-добре сготвени не съм яла никъде.
— Благодаря ви, господарке — топеше се той от удоволствие.
— Разбира се, супите ти не са дотам добри.
— Ах, много се извинявам.
— Но този въпрос ще обсъдим двамата с теб друг път. Благодаря, готвачо — опита се тя да го отпъди, но дребното човече упорито не се помръдна.
— Ах, господарке, много се извинявам, но ох ко, най-почтително… ако господарят… когато господарят…
— Когато господарят ти нареди да сготвиш, да заколиш или нещо друго, ще се втурваш презглава да изпълняваш заповедите му. На минутата! Като един верен слуга. Но тъй като сигурно ще ти отнеме много време, докато се научиш, уреди временно с този готвач да идва през редките дни, когато господарят може да поиска сготвено по негов маниер.
Честта на готвача бе спасена и той се усмихна и поклони.
— Благодаря. Моля да ми простите, задето помолих да ми изясните някои неща.
— Разбира се, на този заместник-готвач ще плащаш от собствената си заплата.
Когато останаха насаме с Нигацу, прислужницата се закиска в шепичка.
— Ах, господарке, мога ли да похваля мъдрия начин, по който удържахте пълна победа? Главният готвач щеше да получи удар, като разбра, че ще трябва да плаща.
— Благодаря, дойке.
До ноздрите й достигна мирисът на врящия заек. Ами ако ме помоли да ям и аз от него, помисли си тя и пак й призля. А дори ида не ме помоли, пак ще трябва аз да го поднеса. Как да направя така, чеда не ми се догади? Няма да допускащ такова нещо, заповяда си тя. Такава е твоята карма. Трябва да си била нещо ужасно в предишния си живот. Да. Но сега всичко се оправи. Остават ти само пет месеца и шест дни. И не мисли за това, а само за господаря си, който е храбър, силен мъж, макар и с отвратителни навици в храненето…
При портата се чу конски тропот. Бунтаро слезе от коня си и махна на придружаващите го самураи да си вървят. После, ограден само от личната си охрана, прекоси градината — мръсен и потен. Беше нарамил огромния си лък, а зад гърба му стърчеше колчанът със стрелите. Фуджико и прислужничката, които го ненавиждаха, му се поклониха сърдечно. Вуйчото на Фуджико беше известен с необузданите си изблици на ярост — тогава започваше да ругае всички подред и да търси кавга с кого да е. Най-чести жертви бяха слугите и жените му.