Най-сетне се изкачиха на верандата и след обичайните безкрайни поклони и учтиви разговори за най-обикновени неща, чай и саке, храната започна да пристига. Малки подноси с бульон от риба, ориз и сурова риба — както винаги. И накрая неговото задушено.
Той повдигна похлупака на гърнето. Парата се издигна нагоре и златистите кръгчета мазнина затанцуваха по врящата повърхност. Гъстата супа, от която устата му се изпълни със слюнки, лъхаше на вкусни сокове и вътре плуваха късове крехко месо. Той гордо предложи на всички да опитат, но те поклатиха глави и го помолиха да започне да се храни.
— Домо — благодари той.
Добрите маниери изискваха да сърба шумно супата направо от малката лакирана купичка, а всичко твърдо в нея да яде с клечки. В гърнето имаше черпак и като се напрягаше да прикрие глада си, той напълни купичката и започна да се храни. И тогава видя очите им.
Те го следяха като омагьосани, без да могат да откъснат от него погледите си, изпълнени с погнуса, която неуспешно се опитваха да прикрият. Апетитът му секна. Опита се да не ги забелязва, но не можа. Червата му куркаха от глад. Скри раздразнението си, захлупи гърнето и изръмжа, че не било сготвено по негов вкус. После заповяда на Нигацу да го отнесе.
— Фуджико пита тогава да го изхвърлят ли? — обади се Марико с надежда в гласа.
— Да.
Фуджико Бунтаро въздъхнаха облекчено.
— Искате ли още ориз? — предложи Фуджико.
— Не, благодаря.
Марико започна да си вее о ветрилото, усмихна му се насърчително и напълни отново чашката със саке. Но гневът на Блакторн не се беше уталожил и той взе твърдото решение за в бъдеще да лови дивеча открито, но да си го готви насаме в планината и да се храни също насаме, далеч от всякакви будисти. И да вървят по дяволите! Щом Торанага може да ловува, значи и аз ще мога. Кога ли ще го видя? Колко ще чакам?
— По дяволите и чакането, и Торанага — произнесе той на глас на английски и му олекна.
— Какво, Анджин-сан? — попита Марико на португалски.
— Нищо. Питах се кога ли ще видя Торанага-сама.
— Не ми каза. Предполагам, че много скоро.
Бунтаро шумно сърбаше саке и супа, както го изискваше доброто възпитание. Този постоянен шум обаче започна да действува на нервите на Блакторн. Марико оживено говореше на съпруга си, който ръмжеше, почти без да й обръща внимание. Тя самата не се хранеше и Блакторн още повече се раздразни, като гледаше как те двете с Фуджико ухажват Бунтаро, и се ядоса, че самият той трябваше да се примири с този нежелан гостенин.
— Кажете на Бунтаро-сама, че в моята страна домакинът вдига наздравица в чест на своя уважаван гост. — И той вдигна чашата си с крива усмивка. — Желая му дълъг живот и щастие.
Бунтаро изслуша обясненията на Марико, кимна в знак на съгласие, вдигна и той чашата си, усмихна се със затворена уста и я пресуши.
— Наздраве! — продължи Блакторн със следващата чаша.
И отново, и отново.
— Наздраве!
Но този път Бунтаро не пи. Остави пълната си чаша и погледна англичанина с малките си очички. После повика някого отвън. Вратата незабавно се плъзна настрана и неотлъчният му телохранител се поклони и му подаде огромния лък и колчана. Бунтаро ги взе и каза нещо бързо и яростно.
— Моят съпруг… моят съпруг казва, че сте пожелали да го видите как стреля, Анджин-сан. Той смята, че утре е твърде далеч и сегашният момент е най-подходящ. Портата на вашата къща, Анджин-сан… Той пита кой стълб избирате.
— Не разбирам — обърка се Блакторн. Портата се намираше на не по-малко от четиридесет стъпки разстояние отвъд градината и беше напълно скрита от стената вдясно.
— Левия или десния стълб? Моля ви да изберете. Гласът й беше тревожно настоятелен.
Предупреден от тона й, той погледна към Бунтаро, който сякаш не се интересуваше какво става около него, все едно, че тях ги нямаше — като някакъв набит, грозен горски дух, вперил поглед в далечината.
— Левия — каза той, без да може да откъсне поглед от японеца.
— Хидари — преведе тя.
Бунтаро незабавно измъкна стрела от колчана и както си седеше, нагласи лъка, вдигна го на нивото на очите си, опъна тетивата и изстреля стрелата с ярост и същевременно с някаква артистична лекота. Стрелата бръмна покрай лицето на Марико, засегна кичур от косата й и проби хартиената стена. Преди още да е изчезнала първата стрела, последва я още една и още една, като всяка следваща минаваше на сантиметър от Марико, която не помръдна — спокойна, коленичила както преди.