Четвърта стрела и накрая последната. Тишината се изпълни с ехото на вибриращата тетива. Бунтаро въздъхна, бавно дойде на себе си и постави лъка на коленете си. Марико и Фуджико шумно поеха въздух между зъбите си, усмихнаха се, поклониха се и похвалиха Бунтаро, който само кимна и леко се поклони. После всички погледнаха Блакторн. Той знаеше, че е бил свидетел на нещо почти свръхестествено: всички стрели бяха минали през една и съща дупка в стената.
Бунтаро връчи отново лъка си на своя телохранител и пое малката чашка със саке. Загледа я за момент, вдигна я за наздравица, пресуши я и каза нещо с дрезгав глас — отново предишният брутален Бунтаро.
— Моят съпруг най-учтиво ви моли да отидете да проверите.
Блакторн се замисли за миг, опитвайки се да успокои сърцето си.
— Няма нужда. Не се съмнявам, че е улучил целта.
— Той казва, че би искал сам да се уверите.
— Уверен съм.
— Моля ви, Анджин-сан, това ще го поласкае.
— Не искам да го лаская.
— Да, но мога ли много тихо да се присъединя към молбата му?
Той отново прочете познатия умолителен израз в очите й.
— Как да кажа: беше истинско удоволствие да ви наблюдавам?
Тя му каза, той повтори думите и се поклони. Бунтаро небрежно му върна поклона.
— Помолете го да дойде с мен и заедно да видим къде са попаднали стрелите.
— Той казва, че предпочита вие сам да видите. Не иска да дойде, Анджин-сан.
— Защо?
— Ако попадението му е точно, сеньор, можете да се уверите и сам. Ако ли не — това също е само за вашите очи. По този начин никой от вас двамата няма да се почувствува неловко.
— Ами ако не е улучил?
— Улучил е. Но според нашите разбирания точността на попадението при такива невъзможни обстоятелства не е от значение — важна е грацията на стрелеца, благородството на движенията му, силата, която демонстрира, като стреля седнал, и безразличието му дали е спечелил, или загубил.
Стрелите бяха на сантиметър една от друга, в средата на левия стълб. Блакторн погледна назад към къщата — на четиридесет крачки от това място се забелязваше малката дупчица в книжната стена — като светулка в тъмнината.
Такава точност е невъзможна, мислеше той поразен. От мястото, където седеше Бунтаро, не можеше да се види нито градината, нито портата, пък и нощта беше непрогледно черна. Блакторн се върна обратно при стълба и вдигна високо фенера. Опита се с една ръка да изскубне някоя от стрелите, но железните наконечници се бяха забили много надълбоко. Можеше да пречупи дървеното стъбло, но не му се искаше.
Телохранителят го наблюдаваше през цялото време. Блакторн се поколеба. Човекът дотича да му помогне, но той поклати глава.
— Ийе, домо!
И се върна при останалите в къщата.
— Марико-сан, моля ви да кажете на моята наложница, че бих искал стрелите да останат завинаги забити в стълба. До една. За да ми напомнят за един истински майстор стрелец. Не съм виждал подобно попадение.
— Благодаря, Анджин-сан.
Тя преведе думите му на Бунтаро и той също благодари за комплимента.
— Саке — заповяда Блакторн.
Пиха още. Бунтаро вече сърбаше спокойно виното и се остави на алкохола. Блакторн го наблюдаваше скришом, но след малко вниманието му се отклони и той пак започна да се чуди как е възможно да се изстрелят пет стрели с такава нечовешка точност. Невъзможно е, мислеше той, а го видях със собствените си очи. Какво ли правят Винк, Бакус и останалите? Торанага му беше казал, че екипажът се установил в Йедо, недалеч от „Еразъм“. Исусе, как ми се иска да ги видя и да се кача отново на кораба!
Погледна към Марико, която говореше нещо на мъжа си. Бунтаро я слушаше и изведнъж Блакторн с учудване видя как лицето на самурая се сбърчи от омраза. И преди да успее да отклони погледа си, Бунтаро го погледна.
— Нан десу ка?
Въпросът прозвуча почти като обвинение.
— Нани мо, Бунтаро-сан. Нищо.