Блакторн започна да предлага на всички саке, надявайки се по този начин да прикрие чувствата си. Жените отново приеха, но едва-едва се докосваха до чашите си. Бунтаро пиеше наведнъж и отвратителното му настроение вече явно си личеше. После отново дълго и сърдито говори нещо на Марико.
Блакторн не се сдържа.
— Какво му става? Какво казва?
— Много се извинявам, Анджин-сан. Съпругът ми ме разпитваше за вас, за вашата съпруга и наложници, за депата ви и какво се е случило, след като напуснахме Осака. Той… — Тя млъкна, очевидно промени решението си и добави с различен тон. — Много се интересува от вас и вашите възгледи.
— Аз също се интересувам от него и неговите възгледи, Марико-сан. Как сте се запознали с него? Кога се оженихте? Дали…
Но Бунтаро нетърпеливо го прекъсна с порой от думи.
Марико незабавно започна да му превежда. Бунтаро се пресегна, напълни две чаени чаши със саке, предложи едната на Блакторн и махна на жените също да пият.
— Моят съпруг казва, че понякога чашките за саке са прекалено малки.
Марико напълни другите две чаши за чай със саке, започна да отпива внимателно от едната, а другата предложи на Фуджико. Последва втори, още по-враждебен порой от думи и усмивката на Марико се смрази на лицето й, както и тази на Фуджико.
— Ийе, додзо гомен насай, Бунтаро-сама — примоли се Марико.
— Има! — заповяда съпругът й.
Фуджико притеснено се опита да се намеси в разговора им, но Бунтаро й затвори устата е един-единствен поглед.
— Гомен насай — шепнеше Марико. — Додзо, гомен насай.
— Какво каза той, Марико-сан?
Но тя сякаш не го чуваше.
— Додзо, гомен насай, Бунтаро-сама, уаташи…
Лицето на мъжа й почервеня от гняв.
— ИМА!
— Много съжалявам, Анджин-сан, но моят съпруг ми нареди да ви разкажа — да отговоря на въпросите ви — да разкажа за себе си. Помолих го да не обсъждаме семейните ни въпроси толкова късно през нощта, но той заповяда. Моля ви да имате търпение. — Тя отпи голяма глътка от чашата си. И още една. Тънките кичури коса — пуснати свободно около ушите й, потрепваха при всяко движение на ветрилото на Фуджико. Тя пресуши чашата си и я постави върху масичката. — Моминското ми име е Акечи. Аз съм дъщеря на генерал Акечи Джинсай, убиеца. Моят баща предателски уби своя законен господар, диктатора Города.
— Господи, защо го е направил?
— Каквато и да е причината, Анджин-сан, тя не може да бъде уважителна. Баща ми извърши най-тежкото престъпление на този свят. Моята кръв е опетнена, както и кръвта на сина ми.
— Тогава защо? — Той замълча, но не се сдържа и реши да продължи: — Исках да кажа, че разбирам какво значи да убиеш законния си господар. Учудвам се, че са ви оставили жива.
— Моят съпруг ми оказа голяма чест…
Бунтаро отново я прекъсна злобно, тя се извини и преведе думите на Блакторн. Бунтаро презрително й махна да продължи.
— Моят съпруг ми оказа голяма чест, като само ме отпрати далеч — продължи тя със същия благ глас. — Аз го молих да ми разреши да извърша сепуку, но той ми отказа тази привилегия. Беше… Трябва първо да ви обясня, че сепуку е привилегия, която може да ми окаже или той, или Торанага-сама. Аз все още продължавам коленопреклонно да моля за нея всяка година, на датата на предателството. Но с присъщата си мъдрост моят съпруг винаги ми отказва. — Усмивката й беше прекрасна. — Моят съпруг ми оказва голяма чест всеки ден, всеки момент, Анджин-сан. Аз на негово място не бих могла дори да разговарям с такъв — опозорен човек.
— Значи затова… значи затова сте последна от своя род? — спомни си той думите й за голямата беда, за която му бе споменала по време на бягството от крепостта Осака.
Марико преведе въпроса му на Бунтаро и отново се обърна към него:
— Хай, Анджин-сан. Но за тях това не беше беда. Накамура, генералът, който стана тайко, ги настигна в планините — баща ми и цялото му семейство. Накамура поведе тогава армиите на отмъщението и унищожи цялата войска на баща ми — двадесет хиляди души — до един. Баща ми и семейството му били в безизходица, но той имал време да им помогне на всички — на четиримата ми братя и трите ми сестри, на майка ми и двете си наложници. Чак тогава си направил сепуку. В това отношение и той, и те бяха самураи. Храбро коленичили пред него, един по един. А той им отсичал главите. Умряха достойно. И той също. Двамата братя на баща ми и чичо му бяха застанали на негова страна в предателството срещу законния си господар. Те също умряха достойно. Нито един Акечи не остана жив, за да изпита омразата и подигравката на врага, с изключение на мен — не, моля ви за извинение, Анджин-сан, греша — истинският враг бяха баща ми, неговите братя и чичо. От врага само аз останах жива — жив свидетел на подло предателство. Аз, Акечи Марико, останах жива, защото бях омъжена и следователно принадлежах към семейството на съпруга си. Тогава живеехме в Киото. Бях там, когато умря баща ми. Неговото предателство и бунт продължиха едва тринадесет дни, Анджин сан, но докато има хора на тези острови, името Акечи ще се споменава с погнуса.