— От колко време бяхте омъжена, когато се случи това?
— Два месеца и три дни.
— И едва петнадесетгодишна?
— Да. Моят съпруг ми оказа голяма чест, като не се разведе е мен и не ме изпъди, както би трябвало да направи. Само ме отпрати в едно село на север, в провинция Шонай. Там беше много студено, Анджин-сан, много.
— И колко време останахте там?
— Осем години. Города беше четиридесет и девет годишен, когато извърши сепуку, за да не бъде заловен. Оттогава има близо шестнадесет години, Анджин-сан, и повечето от неговите наслед…
Бунтаро отново я прекъсна с език, който шибаше като камшик.
— Моля да ме извините, Анджин-сан, но моят съпруг правилно посочва, че е достатъчно да кажа, че съм дъщеря на предател, а дългите обяснения са излишни. Разбира се, някои пояснения са необходими — предпазливо добави тя. — Моля ви също да извините лошите обноски на съпруга ми и да помните какво ви бях казала за ушите, които чуват, и за осморната стена. Извинете ме, Анджин-сан, но ми е заповядано да си вървя. Вие не бива да си тръгвате преди него или преди да изгуби съзнание от препиване. Не се месете в нищо. — Тя се поклони на Фуджико. — Додзо, гомен насай.
— До иташимашите.
Марико се поклони на Бунтаро и излезе.
— Саке! — заповяда той и се ухили злобно. Фуджико му напълни чаената чаша.
— Наздраве! — додаде Блакторн, силно объркан. Повече от час вдига той наздравици, докато усети, че главата му се замая. Тогава обаче Бунтаро изведнъж изгуби съзнание и се просна сред съборените, изпотрошени чаени чаши. Вратата веднага се отвори и на прага се появиха телохранителят и Марико. Подпомогнати от слугите, те го вдигнаха и пренесоха в отсрещната стая — стаята на Марико. Подпомогната от прислужницата си Кой, тя започна да го разсъблича, а телохранителят затвори вратата и седна от външната и страна, с ръка върху дръжката на меча.
Фуджико чакаше, без да откъсва поглед от Блакторн. Прислужничките почистиха безпорядъка. Блакторн уморено прокара ръце през дългата си коса и завърза по-здраво панделката на плитката си. После излезе на верандата, следван от наложницата си.
Свежият въздух го ободри. Но не достатъчно. Той седна замислен на стъпалата и започна да вдишва вечерта. Фуджико коленичи до него.
— Гомен насай, Анджин-сан — прошепна тя и кимна с глава към къщата. — Уакаримасу ка? Разбрахте ли?
— Уакаримасу, шигата га най.
И я погали по главата, като видя нескрития и страх.
— Аригато, аригато, Анджин-сан.
— Анатауа суимин има, Фуджико-сан — състави той със запъване изречението. — Идете сега да спите.
— Додзо, гомен насай, Анджин-сан, суимин, те — махна тя към неговата стая и го погледна умолително.
— Ийе, уаташи ойоги има. Не, ще отида да поплувам.
— Хай, Анджин-сама.
Тя послушно се обърна и извика нещо. Веднага дотичаха двама от слугите — силни млади момчета от селото, които се славеха като добри плувци. Блакторн не се възпротиви. Тази нощ знаеше, че това е безсмислено.
— Е, поне го приспах — успокояваше се той на глас, докато слизаше към морето, следван от двамата младежи, и усещаше мозъка си притъпен от алкохола. — Сега не може да й причини болка.
Блакторн плува около един час и се почувствува по-добре. Фуджико го чакаше на верандата с чайник пресен чай. Той изпи една чаша, легна и моментално заспа.
Събуди го гласът на Бунтаро, преливащ от злоба. Дясната му ръка автоматично стисна дръжката на заредения пищов, който държеше винаги под футона, а сърцето му заби лудешки от рязкото събуждане.