Бунтаро млъкна. Чу се гласът на Марико, но Блакторн разбираше само откъслечни думи. Въпреки това долови молбата й, призивът й към разум — не раболепен, нито хленчещ, дори не и сълзлив, а пак обагрен от обичайната й кротка смиреност. Бунтаро отново я прекъсна грубо.
Блакторн се опита да не слуша. „Не се месете“ — беше го посъветвала тя и имаше право. Той нямаше никакви права над нея, а Бунтаро — всички. „Моля ви да бъдете предпазлив, Анджин-сан, и да помните какво ви казах за ушите, които чуват, и за осморната стена.“
Той послушно се изтегна пак в леглото. Усети кожата си охладена от потта и си наложи да мисли за думите й.
— Разберете, Анджин-сан — каза тя една вечер, след като бяха пресушили последното от безброй последни шишета със саке и той се шегуваше за липсата на всякаква възможност за уединяване в японската къща — навсякъде щъкаха хора, стените бяха хартиени, отвсякъде любопитни уши и очи. — Тук трябва да се научите сам да създавате своето уединение. Нас от деца ни учат да се вглъбяваме в себе си, да спускаме непроницаеми стени и да живеем зад тях. Ако не можехме да постигнем това, без съмнение всички бихме полудели и бихме се избили едни други и самите себе си.
— Какви стени?
— О, ние се крием зад безкрайни лабиринти, Анджин-сан, от церемонии, ритуали, обичаи, всякакви табута. — Дори езикът ни има нюанси, които не съществуват във вашите езици и които ни позволяват да избегнем учтиво всякакъв въпрос, на който не желаем да дадем отговор.
— Но как си затваряте ушите, Марико-сан? Това е невъзможно.
— Много лесно се постига, трябва само да се тренирате. Разбира се, обучението започва още когато детето се учи да говори, така че то лесно става наша втора природа — иначе как бихме оцелели? Започвате, като пречиствате мисълта си от хората — поставяте се в друга плоскост. Много полезно упражнение е наблюдаването на залеза, също и слушането на дъждовните капки — забелязали ли сте, Анджин-сан, колко различно звучи всеки дъжд? Ако наистина слушате, тогава настоящето изчезва. Други полезни упражнения са например да слушате как падат листенцата на цветята или как растат камъните. Разбира се, предполага се, че вие виждате не материални неща, а само знаци, послания до вашата хара — сърцевината ви — които ви напомнят за преходността на живота и ви помагат да постигнете уа — вътрешна хармония, абсолютна хармония, която е най-желаното нещо в живота на японеца, в японското изкуство, във всяко едно. — Тя се засмя. — Виждате ли какво прави от мен сакето. — Езичето й съблазнително докосна горната и устна. — Ще ви прошепна една тайна: не се оставяйте да ви заблудят нашите усмивки, мили обноски, церемониални поклони, любезност и всякакви знаци на внимание. Скрити зад тях, ние сме може би на хиляди ли от вас, на безопасно разстояние, съвсем сами. Ето какво търсим — забрава. Една от най-старите ни поеми, която се съдържа в „Коджико“ — първата японска история, написана преди близо хиляда години, ще ви разясни може би моите думи:
Ние сигурно бихме полудели, ако тя не съществуваше. Сигурно.
Спомни си за осморната стена, каза си той, докато продължаваше да чува злобното съскане на Бунтаро. Та аз нищо не знам за нея. Нито пък за него. Мисли за мускетния полк или за дома, за Фелисити, как ще се върнеш на кораба, за Бакус или Торанага, или Оми-сан. Какво ми е мнението за Оми? Да търся ли отмъщение? Иска да ми стане приятел и след случката с пищовите е мил и любезен и…
Силната плесница звънна в ушите му. Отново гласът на Марико и втора плесница. Блакторн вече беше на крака, отворил вратата. Телохранителят в коридора го погледна със зли очи, застанал пред стаята — на Марико, с вече изваден меч…
Блакторн тъкмо се готвеше да се нахвърли върху него, когато вратата в края на коридора се отвори и оттам излезе Фуджико, с разпуснати над нощното й кимоно коси. Очевидно звукът на раздрания плат и последвалият удар ни най-малко не я бяха смутили. Тя застана между Блакторн и самурая, поклони се учтиво и на двамата, хвана Блакторн за ръка и му направи знак да се прибере обратно в стаята си. Самураят напрегнато следеше всяко негово движение. Блакторн имаше само един пищов, при това с един-единствен куршум, и предпочете да се оттегли. Фуджико го последва и затвори вратата след себе си. Чак тогава даде израз на уплахата си, заклати глава, предупредително докосна с пръст устните си и отново поклати глава, а очите й го гледаха с няма молба.