— Гомен насай, уакаримасу ка? — едва прошепна тя.
Но неговото внимание беше съсредоточено върху съседната книжна стена, която с такава лекота можеше да пробие. Тя също погледна стената, застана пред нея, седна и му направи знак и той да седне.
Ала Блакторн не беше в състояние да се отпусне. Стоеше прав, готов да се хвърли и да ги погуби всички, подтикван от последвалото в този момент изохкване и нов удар.
— Ийе! — Фуджико цяла се тресеше от ужас, но той и махна да не му пречи — Ийе, ийе! — продължи да го моли тя.
— Има!
Тогава Фуджико скочи на крака, направи му знак да чака и се спусна безшумно към мечовете му, положени грижливо пред таконама — малката почетна ниша. С разтреперани ръце взе дългия меч, извади го от ножницата и се приготви да го последва през стената. В този миг се чу още един удар и порой от яростни думи. Вратата към коридора рязко се разтвори и Бунтаро затрополи тежко на някъде, следван от телохранителя си. За миг в къщата настъпи тишина, след което се чу затръшването на градинската врата.
Блакторн тръгна към вратата. Фуджико се стрелна да му препречи пътя, но той я отмахна с един жест и отвори.
Марико беше все още на колене в ъгъла на съседната стая, с рана на бузата, разрошени коси, разкъсано на парчета кимоно, а по бедрата и гърба й личаха следи от тежки удари. Той се втурна към нея да я вдигне на ръце, но тя му извика.
— Вървете си, моля ви, Анджин-сан!
От ъгълчето на устата й се стичаше кръв.
— Господи, как ви е…
— Помолих ви да не се месите! Моля ви да си вървите — повтори тя със спокоен глас, който контрастираше силно с яростта в погледа й. После видя Фуджико, застана на вратата и и каза нещо. Фуджико послушно го хвана за ръката и го изведе, но той се отскубна от нея.
— Недейте! Ийе! Вашето присъствие тук ме унижава и ме лишава от спокойствие и утеха. Вие ме правите за смях и срам! Вървете си!
— Но аз искам да ви помогна, не разбирате ли?
— А вие защо не разберете? Нямате никакво право да се месите. Това е лична свада между двама съпрузи.
— Това не му дава правото да ви бие…
— Защо не слушате, като ви говоря, Анджин-сан? Ако желае, може да ме пребие до смърт. Има това право и много бих искала да го направи — да, да ме убие! Тогава няма да понасям повече позора си! Мислите ли, че ми е лесно да живея във вечен срам? Не чухте ли какво ви казах? Аз съм дъщеря на Акечи Джинсай!
— Вие нямате никаква вина за това. Нищо не сте сторили!
— Имам вина и съм дъщеря на баща си. — Марико не би казала нищо повече, но вдигна поглед нагоре, видя колко той страда за нея, колко е угрижен, колко я обича и понеже знаеше как държи на истината, позволи си да се разкрие за миг. — Тази нощ вината беше моя, Анджин сан. Ако плача, както той иска, ако го моля за прошка, както той иска, ако треперя от него, ако се вцепенявам от страх и му се умилквам, както той иска, ако се преструвам на ужасена и послушно разтварям крака, както той иска, ако върша, всички женски задължения, които са моя съпружеска съдба, тогава той ще е като дете в ръцете ми. Но аз не желая.
— Защо?
— Защото това е моето отмъщение. Така му се отплащам, задето ме остави жива след предателството, задето ме отпрати за осем години и през цялото това време ме остави жива. Задето ми заповяда да се върна и да живея. — Тя седна с болезнена гримаса и заоправя разпокъсаното си кимоно. — Никога вече няма да му се отдам. Едно време го правех по собствена воля, макар че го мразя от мига, в който го видях за първи път.
— Тогава защо се омъжихте за него? Нали сама ми казахте, че жените имат право да отказват и не се женят против желанието си?
— Направих го, за да угодя на Города и на баща си. Бях съвсем млада и не познавах още Города, но ако желаете да чуете истината, той беше най-жестокият, най-омразният човек, който някога се е раждал. Той принуди баща ми да поеме пътя на предателството. Това е самата истина. Города! — Тя сякаш изплю това име. — Ако не беше той, сега щяхме да сме живи и почитани. Моля се на господа да е попаднал в ада. — Тя едва-едва се раздвижи, като се опитваше да контролира болката в хълбока си. — Между моя съпруг и мен съществува само омраза — това е нашата карма. А колко ще му е лесно да ми позволи да се приютя в моята малка смърт!