— Но защо не ви освободи? Защо не се разведе е вас? Или дори да ви позволи това, което така желаете?
— Защото е мъж.
Силна болка се стрелна през тялото и и тя се намръщи. Блакторн коленичи и я взе в ръцете си. Тя го отблъсна опитвайки се да овладее положението. Фуджико стоически наблюдаваше, все така застанала до вратата.
— Нищо ми няма, Анджин-сан. Моля ви, оставете ме сама. Не бива. Трябва да сте много предпазлив.
— Не се боя от мъжа ви.
Тя уморено оправи кичур коса и вдигна поглед към него. Защо не го оставя да срещне своята карма? — питаше се тя. Нали не е от нашия свят! С каква лекота ще го убие Бунтаро! Ако е все още жив, това е само благодарение на личната закрила на Торанага. Ябу, Оми, Нага, Бунтаро — всеки един от тях много лесно може да бъде предизвикан да го убие. Откак е пристигнал, ни е причинил само неприятности. Както и неговите знания. Нага е прав: Анджин-сан може да унищожи нашия свят, ако ние не го унищожим преди това. Ами ако Бунтаро научи? Или Торанага? За онова…
— Да не сте полудели — попита я тогава Фуджико.
— Не.
— Тогава защо искате да заемете мястото на прислужницата?
— Заради сакето и за да се позабавлявам, Фуджико-сан, пък и от любопитство — излъга тя и скри истинската причина: той я възбуждаше, тя го искаше, никога не бе имала любовник Ако не станеше тази нощ, никога вече нямаше да има такава възможност, а трябваше да бъде Анджин-сан и никой друг.
Затова отиде при него и се пренесе в незнайни измерения, а когато вчера пристигна галерата, Фуджико я попита насаме:
— Щяхте ли да отидете, ако знаехте, че Бунтаро е жив?
— Не, разбира се — излъга тя.
— Но сега, предполагам, че ще кажете на съпруга си? За Анджин-сан?
— Защо да му казвам?
— Помислих си, че такова е всъщност намерението ви. Ако му го кажете в подходящ момент, яростта му ще избухне неудържимо и ще имате щастието да сте мъртва, преди още да е разбрал какво върши.
— Не, Фуджико-сан, той никога няма да ме убие. За съжаление. Ще ме изпрати при ета, ако има достатъчно уважителен повод и ако успее да получи разрешение от Торанага-сама, но никога няма да ме убие.
— Прелюбодейство с Анджин-сан няма ли да е достатъчен повод?
— Да, разбира се.
— И какво ще стане със сина ви?
— Ще наследи моя позор, ако бъда опозорена.
— Моля ви да ми кажете, ако някога усетите, че Бунтаро-сама подозира какво се е случило. Докато съм наложница на Анджин-сан, мой дълг е да го закрилям.
Да, Фуджико, така е, помисли си тогава Марико. И това би ти дало достатъчно уважителен повод да отмъстиш открито на човека, който погуби баща ти — нещо, към което отчаяно се домогваш. Но баща ти наистина беше страхливец, много съжалявам, бедна ми Фуджико. Ако Хиромацу не е бил там, баща ти сега щеше да е жив, а Бунтаро — мъртъв, защото омразата към Бунтаро далеч превишава презрението към баща ти. Дори мечовете, които ти така цениш, не са били поднесени на баща ти за военни заслуги, а са били купени от ранен самурай. Аз никога няма да ти разкрия това, но все пак такава е истината.
— Не се боя от него — повтори Блакторн.
— Знам — каза тя и потъна в болката си. — Но много ви моля, страхувайте се заради мен.
Блакторн се запъти към вратата.
Бунтаро го чакаше на стотина крачки от къщата, насред пътеката, която водеше надолу към селото — нисък, набит, смъртоносен. Телохранителят му стоеше до него. Утрото беше мрачно. В плитчините вече се мяркаха рибарски лодки, а морето беше гладко като тепсия.
Блакторн видя отпуснатия в ръката му лък, мечовете му и мечовете на телохранителя. Бунтаро се олюляваше леко и това му вдъхна надежда, че няма да го улучи, защото пътеката беше гола и той нямаше къде да се скрие. Но нищо не го интересуваше; дръпна предпазителите на двата пищова и се втурна към противника си.
По дяволите всички прикрития, мярна се през мъглата на кръвожадната му ярост, като същевременно си даваше сметка, че това, което върши, е безумие, че няма никакви шансове да оцелее срещу двама самураи и далекобойния лък, че няма никакво право да се меси. И тогава, докато Бунтаро беше все още извън обсега на пищова, двамата ниско му се поклониха. Блакторн се закова, разбрал, че има някакъв капан. Огледа се, но наоколо нямаше никой. Като насън видя как Бунтаро тежко се отпуска на колене, слага лъка си настрана, поставя длани в прахта и му се кланя най-ниско — както селяните се кланят на своите господари. Телохранителят му се поклони по същия начин.