— Вярно е, господарю — гордо настоя той. — Никой не е видял бащата на Отаба да чупи меча или да го хвърля в морето. И се заклевам в надеждата си да се преродя като самурай, че служих на вашия дядо, Чикитада-сама. Служих му вярно до деня на неговата смърт. И присъствувах на нея, кълна се.
Торанага прие меча. Той сякаш потрепера злонамерено в ръката му. Винаги се бе присмивал на легендата, че някои мечове притежават собствена кръвожадност, че изпитвали необходимост да изскочат от ножницата си, за да се напият с кръв. Но сега повярва.
Потрепери при спомена за онзи ден. Защо така ни мразят мечовете Мурасама? Един от тях уби дядо ми. Друг за малко да ми отсече ръката, когато бях на шест години, и така и не можахме да си обясним как стана това — наоколо нямаше жива душа, но дясната ми ръка въпреки това бе разсечена и за малко да ми изтече кръвта. Трети обезглави първородния ми син.
— Господарю — продължи тогава Ябу, — такъв зъл меч не бива да живее. Нека го отнеса навътре в морето и го удавя, за да не може да застрашава вече никога вас или потомците ви.
— Да… да… — промърмори той, доволен от предложението на Ябу. — Още сега го направете.
И чак когато мечът се загуби от погледа му там, в най-дълбокото, пред очите на неговите хора, сърцето му отново заби нормално. Благодари на Ябу, заповяда на бъдат намалени данъците на шестдесет части за селяните и четиридесет за господарите им и му даде Идзу за лично владение. Всъщност всичко си остана като преди, само дето цялата власт в Идзу премина в ръцете на Торанага и ако пожелаеше, можеше да я упражни.
Той се обърна още веднъж, защото дясната му ръка бе изтръпнала, пак се настани удобно, упоен от близостта на земята, която както винаги му вдъхваше сили.
Мечът изчезна и никога вече няма да го видиш отново. Това е добре, но помни какво ти каза онзи ясновидец — старият китаец: че от меч ще умреш. Чий меч обаче и дали от моята собствена ръка или от чужда?
Когато му дойде времето, ще разбера, каза си той, без да изпита никакъв страх. А сега спи. Карма си е карма. Стани част от Дзен. Спомни си, както си в пълен покой, че Абсолютното — Дао — съществува вътре в теб и между теб и него не стои нито свещеник, нито култ, догма, книга, поверие, учение или учител. Знай, че разликата между доброто и злото е вътре в теб, а между вътрешното и външното, живота и смъртта няма същностна разлика. Навлез там, където няма страх от смъртта, няма надежда за задгробен живот, където си свободен от житейските несгоди и от нуждата за спасение. Ти самият си Дао. Още сега стани скала, в която вълните на живота ще се удрят напразно…
Слаб вик извади Торанага От състоянието му на самовглъбяване и той скочи на крака. Нага сочеше възбудено на запад. Всички очи следяха ръката му.
Пощенският гълъб летеше по права линия от запад към Анджиро. Кацна пърхащ на едно отдалечено дърво, за да си почине за момент, след което отново хвръкна точно когато закапа дъждът.
Далеч на запад, откъдето идваше, беше Осака.
Глава тридесет и седма
Гълъбарят държеше птицата грижовно, но здраво, докато Торанага изхлузваше прогизналите си дрехи. Бе препускал в галоп в най-силния порой. Нага и останалите самураи нетърпеливо се трупаха до малката врата, без да обръщат внимание на дъжда, който се лееше като водопад от небето и барабанеше по керемидения покрив.
Торанага грижливо си избърса ръцете. Гълъбарят му подаде птицата. Към двете и крачета беше завързано по едно миниатюрно сребърно цилиндърче. Обикновено цилиндърчето беше само едно. Торанага се съсредоточи, за да преодолее нервното потръпване на пръстите си. Развърза цилиндърчетата и ги отнесе на светло до прозореца, за да огледа миниатюрните печати. Позна тайния шифър на Кири. Нага и останалите напрегнато следяха всяко негово движение. Но лицето му не издаваше нищо.
Торанага не счупи печатите веднага, макар да бе премалял от желание. Търпеливо изчака да му донесат сухо кимоно. Един от слугите разтвори над главата му огромен чадър от навосъчена хартия и той се запъти към личните си покои в крепостта, където го чакаше супа и горещ чай. Започна да ги сърба, заслушан в дъжда. Когато се почувствува напълно спокоен, постави охрана и се прибра във вътрешната стая. И там, сам-самичък, счупи печатите. Хартията на четирите листа беше тънка като паяжина, йероглифите — ситни, а посланието — дълго и шифровано. Разшифроването му отне доста време. След като приключи, прочете писмото, после още два пъти. След което застави ума си да се рее на свобода.