— Никой иска ли да добави нещо? — попита Торанага. Никой не се обади. — Марико-сан?
— Не ми е мястото да говоря тук, господарю. Убедена съм, че всичко, което можеше да се каже, беше казано. Но ще ми позволите ли да попитам от името на всички ваши съветници тук — какво според вас ще стане?
Торанага грижливо подбираше думите си.
— Според мен ще стане както предвиди Оми-сан. С едно изключение. Съветът няма да е безсилен. Той ще се напъне да упражни достатъчно влияние, за да успее да събере непобедима сдружена сила. И щом спрат дъждовете, тази сила ще бъде хвърлена срещу Кванто, заобикаляйки Идзу. Първо ще лапнат Кванто, а след него ще дойде ред на Идзу. А всички даймио ще се нахвърлят един срещу друг едва след моята смърт.
— Защо, господарю? — осмели се да попита Оми.
— Защото враговете ми са премного, защото съм господар на Кванто, защото съм воювал повече от четиридесет години и не съм загубил нито една битка. Те до един се боят от мен. Твърдо съм убеден, че лешоядите първо ще се съюзят, за да ме унищожат, а след това ще започнат да се избиват помежду си. Ала първо ще се опитат да свършат с мен, ако могат. Знайте добре всички, че аз съм единствената заплаха за Яемон, макар че всъщност не съм никаква заплаха. Такава е иронията на положението. Всички мислят, че се домогвам до шогуната. А не е вярно. Това ще е още една напълно излишна война. Мълчанието бе нарушено от Нага:
— Тогава, какво ще правите, господарю?
— Ъ?
— Какво ще правите?
— Очевидното. „Алено небе“.
— Но нали казахте, че ще ни смажат?
— Да — ако им дам време. Но аз няма да им го дам. Тръгваме веднага.
— Ами… дъждовете?
— Просто ще пристигнем в Киото мокри до кости, запотени и смърдящи. Изненада, бърза подвижност, дързост и правилен избор на момента — така се печелят битки. Ябу-сан беше прав. Пушките ще ни пробият път през планините.
Четири часа обсъждаха различни планове и доколко е възможно да се осъществи мащабна война през дъждовния период — нечувана досега стратегия. След това Торанага ги отпрати и остави при себе си само Марико, а на Нага заповяда да доведе Анджин-сан. Проследи ги с поглед, докато се отдалечаваха. Всички се въодушевиха, поне външно, след вземането на окончателното решение, най-вече Нага и Бунтаро. Само Оми беше резервиран, замислен и неубеден. Игураши не влизаше в сметките, защото Торанага с право смяташе, че старият войник ще прави каквото му нареди Ябу, а Ябу също не влизаше в сметките — той беше само една пионка, вярно, склонна към предателство, но пионка. Оми е единственият, който заслужава внимание, мислеше той. Интересно дали е проумял какво всъщност възнамерявам да правя.
— Марико-сан, разберете тактично колко би струвал договорът на куртизанката.
— На Кику-сан ли? — премигна тя.
— Да.
— Сега ли, господарю, веднага?
— Може и довечера. — Той я погледна добродушно. — Не казвам, че става дума непременно за мен. Може би за някой от моите офицери.
— Допускам, че цената ще зависи именно от това, господарю — за кого се отнася.
— И аз така предполагам. Но все пак се споразумейте. Момичето, разбира се, има право да откаже, след като и се съобщи името на самурая, но обяснете на собственичката, на мама-сан, че не очаквам момичето да е дотолкова зле възпитано, че да не се довери на избора, който аз ще направя за нея. Също така кажете на собственичката, че Кику е дама първа степен в Мишима, а не в Йедо, Осака или Киото — добави Торанага все така добродушно. — Така че ще плащам по цените на Мишима, а не на Йедо, Осака или Киото.
— Разбира се, господарю.
Торанага размърда рамене, за да пооблекчи болките си, и размести мечовете си.
— Да ви поразтрия ли, господарю? Или предпочитате да изпратя да повикат Суво?
— Не, благодаря, ще го повикам по-късно. — Той стана, облекчи се с огромно удоволствие и пак седна. Беше облечен в късо, леко кимоно на сини шарки и най-обикновени сламени сандали. Синьото му ветрило беше украсено с неговия герб.
Слънцето се спускаше, а по небето се трупаха дъждовни облаци.
— Какво велико нещо е животът — усмихна се той щастливо. — Имам чувството, че чувам как дъждът чака да се роди.