— По този въпрос вече се изказах съвсем недвусмислено — сряза я Торанага, на когото изведнъж престана да му бъде забавно.
Но Марико продължи безгрижно и доволно:
— Днес ще изрека на глас всички тайни, господарю — заради заложниците. Те са нож в сърцето ви.
— Какво общо имат заложниците?
— Моля ви да бъдете търпелив с мен и да ме изслушате. Може би няма да имам друга възможност да разговарям с вас по начина, който Анджин-сан нарича „открит английски маниер“ — вие никога не сте сам, както сте в момента. Моля да ме извините за моята невъзпитаност. — Марико напрегна ума си и за голямо негово учудване продължи да говори като с равен. — Моето категорично мнение е, че Нага-сан има право. Трябва да станете шогун, за да изпълните дълга си към империята и рода Миновара.
— Как смеете да говорите такива неща!
Марико обаче запази същото ведро спокойствие, а яростта му сякаш ни най-малко не я засягаше.
— Съветвам ви да се ожените за Очиба-сама. Докато Яемон стане пълнолетен, има още осем години — а това е цяла вечност. Кой може да каже какво ще се случи след осем месеца, камо ли след осем години!
— Цялото ви семейство може да бъде изтрито от лицето на земята само за осем дни!
— Така е, господарю, но това няма никакво отношение към вас, вашия дълг и империята. Нага-сан има право. Трябва да вземете властта, за да раздавате власт. — И тя добави задъхана, с престорена сериозност: — Сега ли да извърши сепуку преданата ви слугиня или може и по-късно? — И се направи, че припада.
Торанага се опули при тази невиждана дързост, но в следващия миг вече се превиваше от смях, заудрял с юмруци по земята. Когато най-сетне беше в състояние да говори, той произнесе задъхано:
— Никога няма да се науча да ви разбирам, Марико-сан.
— О, не, господарю, много добре ме разбирате — избърса тя потта от челото си. — Много мило, че позволихме на преданата ви васалка да ви разсмее, че изслушахте исканията и, че изобщо я изслушахте. Простете нахалството ми, много ви моля.
— А защо трябва да ви простя, а? — усмихна се Торанага, на когото вече му беше минало.
— Заради заложниците — простичко отвърна тя.
— Да, заложниците… — Той отново стана сериозен.
— Трябва да замина за Осака.
— Да — съгласи се той. — Знам.
Глава тридесет и осма
Придружен от Нага, Блакторн се влачеше унило надолу но хълма към двете фигури, разположили се върху рогозки в центъра на кръга, очертан от телохранителите. Зад самураите започваше подножието на планината, извисила се към облачното небе. Денят беше душен. Главата го болеше от притесненията, изживени през изминалите няколко дни, от тревога за Марико и от това, че се налагаше да говори само на японски. Сега я разпозна и настроението му донякъде се пооправи.
Колко пъти беше ходил до къщата на Оми да пита за здравето й. Часовите винаги го отпращаха — учтиво, но твърдо. Оми му каза като на томодаши — приятел, че нищо и няма.
— Не се притеснявайте, Анджин-сан. Разбирате ли?
— Да — отговори той, но единственото, което разбираше, бе, че не може да я види.
След това Торанага изпрати да го повикат и той толкова много неща имаше да му каже, а речникът му бе тъй беден, че не успя да постигне нищо и само го раздразни. Фуджико на няколко пъти ходи да види Марико. И всеки път, като се върнеше оттам, му казваше, че Марико е добре, и добавяше неизбежното: Шинпай суруна, Анджин-сан, уакаримасу? Не се безпокойте, нали разбирате?