А с Бунтаро се държеше, като че ли нищо не се беше случило. Когато пътищата им се кръстосваха през деня, най-учтиво се поздравяваха. Като се изключеше ползуването на банята от време на време, Бунтаро се държеше с него като всички останали самураи в Анджиро — нито дружелюбно, нито враждебно.
Ученията продължаваха с ускорени темпове от зори до смрачаване. Той трябваше да потиска раздразнението си от това, колко трудно му беше да ги обучава без преводач и сам да учи езика. С падането на нощта се чувствуваше като пребит. Разгорещен, запотен, прогизнал от дъжда. И самотен. Никога не се беше чувствувал толкова самотен, не бе долавял така ясно колко му е чужд този враждебен свят.
А преди три дни започна и най-страшното. Денят беше безкрайно дълъг и влажен. По залез слънце пристигна уморен в къщата си и с някакво шесто чувство долови, че тя е пропита от тревога. Фуджико го поздрави нервно.
— Нан десу ка?
Тя му отговори нещо дълго, с тих глас и сведени надолу очи.
— Уакаримасен. Не разбирам. Нан десу ка? — повтори той нетърпеливо, защото умората го правеше раздразнителен.
Тогава тя го повика с жест да я последва в градината и посочи към стряхата. Покривът му се видя здрав, нямаше опасност да се срути. Последваха още думи и знаци и най-накрая той се досети, че тя всъщност му сочи мястото, където бе закачил фазана.
— О, съвсем забравих за него. Уаташи… — започна той, но не можа да си спомни как трябва да го каже на японски и сви уморено рамене. — Уакаримасу. Нан десу киджи ка? Разбирам. Какво е станало с фазана?
От прозорците и зад вратите надничаха вцепенени от ужас слуги. Тя отново започна да обяснява. Той се съсредоточи, но не можа да схване смисъла на думите й.
— Уакаримасен, Фуджико-сан. Не разбирам.
Фуджико пое дълбоко въздух, след това с треперливи жестове изигра пантомима — как някой сваля фазана, отнася го и го заравя.
— А! Уакаримасу, Фуджико-сан, уакаримасу. Много ли се беше вмирисал? — И понеже не знаеше японската дума за „воня“, стисна носа си и изимитира погнуса.
— Хай, хай, Анджин-сан, додзо, гомен насай, гомен насай. — И тя показа с жестове как цял облак от мухи се е носел и бръмчал около фазана.
— А, со десу! Уакаримасу. — Едно време щеше да и се извини и ако знаеше думите, да каже: съжалявам, че съм ви причинил неудобство. Но сега само сви рамене, повече за да ги облекчи от болките, и промърмори: — Шигата га най.
Мечтаеше само да се потопи блажено в топлата вода и да се отдаде па масажа — единствените удоволствия, които правеха живота му поносим.
— Ще мина и без него — каза той на английски и се обърна. — Ако си бях тук през деня, щях да забележа. Но карай да върви!
— Додзо, Анджин-сан?
— Шигата га най — повтори той по-високо.
— А со десу, аригато годзиемашита — благодари тя.
— Таре тору десу ка? Кой го свали?
— Уеки-я.
— А, старият мошеник! — добродушно се усмихна той. Добрият стар беззъб градинар, който с любов се грижеше за всяко растенийце и правеше градината му приказно красива. — Йой. Моте куру Уеки-я. Добре, повикайте го.
Фуджико само поклати глава. Лицето и стана тебеширено-бяло.
— Уеки-я шинда десу, шинда десу — прошепна тя едва-едва.
— Уеки-я га шиндато? Донойони? Дошите? Дошите шинганода? Умрял? Как? Защо? От какво умря?
Ръката и посочи мястото, където бе висял фазанът, и тя произнесе тихо безброй неразбрани думи. После изимитира един — единствен удар с меч.
— Господи, Исусе Христе! Убили сте горкия старец заради някакъв нещастен смрадлив фазан!
При тези думи слугите до един се втурнаха в градината и паднаха на колене пред него. Забиха глави в праха и замръзнаха така. Дори и децата на готвача.
— Какво става тук, дявол да го вземе? — развика се обезумял Блакторн.
Фуджико изчака стоически всички да се съберат и чак тогава и тя се отпусна на колене и се поклони — като самурай, а не като селянка.