— Гомен насай, додзо гонен насай…
— Майната ви на вас и вашето гомен насай! — започна той да ругае разярено. — Защо, дявол да го вземе, първо не ме попитахте? Защо?
Опита се да се сдържи, съзнавайки много добре, че в очите на прислугата имаше законното право да насече Фуджико и всички тях на парчета още сега, тук, в градината, задето са му причинили толкова ядове, пък и без никаква причина, и дори самият Торанага не би могъл да се намеси в личното му домакинство и начина, по който ръководеше дома си.
Забеляза едно от децата, разтреперано от ужас и паника.
— Господи Исусе, вдъхни ми сили… — Хвана се за стълба, за да не се олюлее. — Вие не сте виновни — задавено продължи той, без да усеща, че не говори на японски. — Тя е виновна за всичко! Тя! Кучка такава! Убийца!
Фуджико бавно вдигна очи. Видя насочения към нея пръст и омразата в очите му. Прошепна някаква заповед па личната си прислужничка Нигацу. Нигацу поклати глава и започна да я моли.
— Има! — заповяда тя отново. Прислужничката изчезна нанякъде забързана. След малко се върна с големия меч, а от очите и се стичаха сълзи. Фуджико пое меча и го подаде с две ръце на Блакторн. Каза нещо и макар той да не разбра думите, смисълът им беше ясен.
— Аз нося отговорност за всичко, моля ви да ми отнемете живота, задето съм ви разсърдила.
— Ийе! — изкрещя той, грабна меча и го захвърли настрана. — Това няма да върне живота на Уеки-я!
Изведнъж осъзна какво е направил и какво върши в момента.
— Ох, Исусе Христе…
Остави ги. Качи се на хълма над селото, в малката горичка до храма, построен редом с огромното древно евкалиптово дърво, и заплака от отчаяние. Плачеше, защото един добър човек бе умрял без никаква нужда и защото най-сетне си бе дал сметка, че той именно е причината за тази смърт.
— Господи, прости ми! Аз съм виновен, а не Фуджико. Аз го убих. Аз заповядах никой освен мен да не се докосва до фазана. Аз я попитах дали всички са разбрали и ти каза „да“. Аз им заповядах с престорена сериозност да си опичат умовете. Но това вече е без значение. Заповедите ги дадох лично аз, при това много добре познавам законите и обичаите им. Старецът е нарушил идиотската ми заповед и какво друго е можела да направи Фуджико-сан? Аз единствен съм виновен.
След време не му останаха дори и сълзи. Нощта отдавна беше паднала. Прибра се у дома.
Фуджико го чакаше както винаги, но този път сама. Мечът лежеше в скута й.
— Додзо, додзо, Анджин-сан.
— Ийе — пое той меча, както трябваше да се поеме меч. — Ийе, Фуджико-сан. Шигата га най, нее? Карма, нее? — Той я докосна и жестът му означаваше извинение. Разбираше, че е понесла всички най-тежки последици от неговата глупост.
От очите и рукнаха сълзи.
— Аригато, аригато го… годзиемашита, Анджин-сан. Гомен насай…
Сърцето му се сви от болка. Да, мислеше той, боли те за нея, но това не те извинява, нито заличава унижението и, нито… ще върне Уеки-я. Ти си виновен. Трябваше да имаш предвид всичко това.
— Анджин-сан! — обади се Нага.
— Да, Нага-сан? — измъкна се той с усилие от бездната на разкаянието и погледна младежа, който крачеше редом с него. — Извинете, не ви чух.
— Казах, че се надявам да станем приятели.
— Благодаря.
— Да. И може би вие… — Тук вече последва порой от неразбираеми за Блакторн думи.
— Моля?
— Учите, да? Разбирате ли „учите“? Ще ме учите ли за света?
— Ах, да, извинявам се. Какво да ви уча?
— За чужди земи. За света.
— А, разбирам сега. Да, опитам.
Вече бяха наближили охраната.
— Започнем утре, Анджин-сан. Приятели, нали?
— Да, Нага-сан опитам.
— Добре — кимна Нага, много доволен. Когато наближиха самураите, той им заповяда да сторят път и махна на Блакторн да продължи сам. Той се подчини, но се почувствува много самотен в този кръг от телохранители.
— Охайо, Торанага-сама. Охайо, Марико-сан.
— Охайо, Анджин-сан. Додзо сувару. Добър ден. Седнете, моля.
Марико му се усмихна.
— Охайо, Анджин-сан. Икага десу ка?
— Йой, домо — отговори Блакторн, радостен, че я вижда. — Вашето присъствие ме изпълва с радост — добави той на латински.