— Но защо първо не ме попитаха? Този фазан не значеше нищо за мен!
— Фазанът няма нищо общо с цялата работа, Анджин-сан — търпеливо му заобяснява тя. — Вие сте глава на дома. Законът постановява: всеки член на дома ви е длъжен да ви се подчини. Старият Градинар умишлено е нарушил закона. Светът ще рухне в пълен хаос, ако се допусне някой да наруши безнаказано закона. Вашият…
Торанага я прекъсна и каза нещо. Тя го изслуша, отговори на няколко въпроса, след което той и махна с ръка да продължи.
— Хай. Торанага-сама желае да ви уверя, че той лично се е погрижил старият Градинар да получи бърза, безболезнена и почтена смърт, каквато е заслужавал. За целта дори е дал на самурая личния си меч, който е много остър. И трябва да ви кажа също, че старият градинар беше много горд, че в последните дни на живота си е могъл да окаже такава услуга на вашия дом, Анджин-сан, и че преди всичко е помогнал да се затвърди статутът ви на самурай. И най-вече се гордееше с честта, която му бе оказана. Защото не се стигна до услугите на палача. Торанага-сама държи да ви изясня много добре тази подробност.
— Благодаря, Марико-сан, благодаря ви, задето така добре ми изяснихте всичко. — Блакторн се поклони ни Торанага по всички правила. — Домо, Торанага-сама, домо аригато. Уакаримасу. Домо.
Торанага също му се поклони усмихнато.
— Иой, Анджин-сан. Шинпай суру моноджанай, нее? Шигата га най, нее? Добре. Повече не се безпокойте. Нищо не може да се направи, нали?
— Нане мо. Нищо — съгласи се Блакторн и му разказа как вървят ученията с мускетите, но смисълът на разговорът им сякаш не достигаше до съзнанието му. Мислите му се връщаха непрекъснато към обясненията на Марико. Той бе оскърбил Фуджико пред всички слуги, обидил беше всички тях, а Фуджико бе направила само онова, което бе длъжна да направи. Тя нямаше никаква вина. Никой не беше виновен освен него. Но нищо не мога да върна назад, мислеше той безпомощен. Нито Уеки-я, нито упреците си към нея и всички останали.
Как да живея с този срам?
Той седеше с кръстосани крака пред Торанага, с мечовете в пояса, а лекият морски ветрец подръпваше игриво кимоното му. С притъпено съзнание слушаше какво го питат, отговаряше както очакваха, но за него всичко бе загубило смисъл. Ще има война, каза тя. Кога, попита той. Много скоро, отговори тя, ще трябва още сега да тръгнете с мен, Анджин-сан, да ме придружите донякъде, защото заминавам за Осака, а вие за Йедо, където ще подготвите кораба си за войната. Ще пътуваме по суша.
В един момент настъпи мълчание.
А в следващия миг земята се разтресе.
Той имаше чувството, че белите му дробове ще се пръснат и всяка фибра на тялото му се скова от ужас. Опита се да се изправи на крака, но не можа и само забеляза с крайчеца на окото си, че телохранителите бяха също тъй безпомощни. Торанага и Марико се бяха вкопчили отчаяно в земята с ръце и нозе. Клокочещият грохот сякаш извираше едновременно из недрата и на земята, и на небето. Той ги обгръщаше отвсякъде, все по-гръмовен и по-гръмовен, докато в един момент те усетиха, че ще им се пукнат тъпанчетата. Изпаднаха в плен на обезумялата природа. За миг настъпи затишие, но те си останаха все така зашеметени. Блакторн усети, че му се повдига, и мислено възнегодува, че това е земя, където всичко е твърдо и стабилно, а не море, където палубата се люлее непрестанно под краката ти. Изплю се, за да се освободи от лошия вкус в устата си, вкопчи ръце в разтрепераната земя и отново усети как му се повдига. На север, в планините, се сгромоляса лавина от камъни. Последвалият оглушителен грохот в долината се прибави към рева на земетръса. Някои от самураите бяха изчезнали, сякаш никога не ги е имало. Той с мъка застана на четири крака, последван от Торанага и Марико, и се чу да крещи неистово, макар че според него този рев не излизаше от човешко гърло.