Все още изплашен, той седна на петите си.
— Кога ще стане безопасно?
Марико не му отговори. Тя гледаше като омагьосана цепнатината в земята. Той допълзя до нея.
— Добре ли сте?
— Да — отвърна тя задъхано. Лицето и беше цялото в кал, кимоното скъсано и мръсно, сандалите и едното чорапче липсваха. Чадърчето също го нямаше. Той и помогна да се отдалечи от ръба на пропастта. Тя все още беше замаяна.
— Икага десу ка?
Торанага не бе в състояние да отговори. Гърдите го боляха, ръцете и краката му бяха издрани до кръв. Той само посочи с ръка. Цепнатината, която за малко не ги погълна, сега беше тесен процеп и нищо повече. На север се увеличаваше до размерите на голяма урва, но въпреки това беше по-тясна и по-плитка от преди.
Блакторн сви рамене.
— Карма.
Торанага се оригна шумно, после се изхрачи, изплю се и пак се оригна. Това му пречисти гърлото и най-сетне от него излезе глас или по-точно порой от ругатни по адрес на урвата. Дебелите му пръсти заровиха яростно пръстта и макар Блакторн да не разбираше думите, смисълът им беше ясен: „Мътните да я вземат и кармата, и земетръса, и тази пропаст — отидоха ми хубавите мечове!“
Блакторн не се стърпя и започна да се смее неудържимо, подтикнат от облекчението, че е жив, и от съзнанието колко е безсмислено всичко на този свят. Миг по-късно и Торанага го последва, а подир малко веселието им зарази и Марико.
Торанага стана. Коленете му трепереха. Но след минута, въодушевен от радостта, че е жив, започна да се подиграва с жестове на пропастта, да имитира себе си и поведението си по време на земетръса. После махна на Блакторн да се присъедини, към него, отиде до пукнатината и се опита да се изплюе в нея, обзет от нов пристъп на смях. Блакторн се подчини и двамата дружно се опитаха да плюят, но устните им бяха съвършено сухи. Съсредоточиха се, от което ги напуши още по-неудържим смях, и това съвсем им попречи да направят нещо. Най-сетне успяха и Блакторн се отпусна на земята, за да събере сили, опрян назад на двете си ръце. Като се посъвзе, каза на Марико:
— Марико-сан? Завинаги ли премина земетресението?
— Да, до следващия трус.
Тя продължаваше да чисти от себе си полепналата кал.
— Винаги ли е така?
— Не. Понякога е много слабо. Понякога следват нови трусове, а в други случаи — чак след ден — два. Понякога трусът е само един. Както се случи. Но когато започне отново, всичко е както преди. Карма…
Телохранителите ги наблюдаваха, без да помръднат от местата си, в очакване на заповед от Торанага. На север, където беше набързо скалъпеният военен лагер, небето се осветяваше от заревото на голям пожар. Самураите едновременно гасяха огъня и разравяха лавината от канари, за да открият заровените си другари. На изток Ябу, Оми и Бунтаро стояха с телохранителите си до другия край на пукнатината, живи и здрави, ако не се смятаха някои леки драскотини, и също очакваха заповеди. Игураши бе изчезнал. Земята го бе погълнала.
Блакторн се отпусна. Само презрението му се бе стопило и сега се чувствуваше напълно спокоен и доволен от себе си. Изпълнен беше с гордост и радост, че е самурай, че заминава за Йедо, при кораба си, че ще има война, после мислите му литнаха към черния кораб и отново се върнаха към самурайството му. Погледна към Торанага и му се прииска да му зададе безброй въпроси, но той също бе потънал в мисли и Блакторн знаеше колко ще е невъзпитано да го прекъсне. Време има предостатъчно, си каза той доволен и погледна Марико. Тя сега бе прехвърлила вниманието си върху лицето и косата си и той извърна поглед. Изпъна се в цял ръст и погледна нагоре към небето, а земята под него беше топла, приятна… И зачака търпеливо.
Пръв проговори Торанага, много сериозен:
— Домо, Анджин-сан, нее? Домо.
— Додзо, Торанага-сама, нане мо. Хомбун нее? Няма нищо, не си заслужава да говорим за това. Дълг.
И като не знаеше как точно да се изрази на японски, а му се искаше да бъде точен, помоли Марико:
— Обяснете му вместо мен, Марико-сан — сега разбирам какво вие и Торанага-сама сте имали предвид под карма и колко е глупаво да се тревожи човек за настоящето. Толкова неща ми се изясниха. Не знам защо — може би защото никога не съм бил тъй ужасен. Това сигурно е пречистило ума ми и сега мисля по-ясно. Вече разбирам всичко за стария Градинар. Грешката е изцяло моя и искрено съжалявам, но беше само грешка, а не умишлено действие от моя страна. Но станалото — станало и аз нищо не мога да направя. Преди минута само щяхме да сме мъртви, така че всички тревоги и главоболия са били празна работа. Карма. Да, сега знам какво значи карма. Нали ме разбирате?