— Додзо?
Той повтори думите си на японски, а лекарят поклати глава и го успокои, че дамата сигурно ще се оправи. Нали е млада и здрава?
— Шигата га най — завърши той и заповяда на слугините да поддържат превръзките влажни, даде на Блакторн билки за неговите рани, каза, че скоро пак ще дойде, и забърза нагоре към порутения дом на Оми.
Блакторн застана до непокътнатата порта, от която все така стърчаха стрелите на Бунтаро. Докосна разсеяно едната. Карма, че не е изгоряла, тъжно си помисли той.
Върна се при Фуджико и нареди на прислужниците да донесат чай. Помогна и да си пийне и я държа за ръката, докато заспа или поне приличаше на заспала. Слугите се опитваха да спасят от пожарището каквото можеха и работеха забързано, подпомогнати от няколко селяни. Защото знаеха, че всеки момент ще започне да вали. Четирима от слугите издигаха временен навес.
— Додзо, Анджин-сан. — Готвачът му поднесе чай, като се опитваше да прикрие мъката на лицето си. Момиченцето беше негова любимка.
— Домо. Суимасен. Много съжалявам.
— Аригато, Анджин-сан. Карма, нее?
Блакторн кимна, прие чая и се престори, че не забелязва болката и гореста на готвача, за да не се засрами човекът. По-късно пристигна един самурай и съобщи, че Торанага наредил Блакторн и Фуджико да се преместят в крепостта, докато построят наново къщата им. Пристигнаха и две носилки. Блакторн грижливо намести Фуджико в едната и я изпрати, придружена от няколко прислужнички. Собствената си носилка освободи с думите, че ще тръгне след малко.
Заваля, но Блакторн сякаш не забелязваше дъжда. Седна на един камък в градината, която му бе доставяла толкова приятни мигове. А сега беше в пълен безпорядък. Малкото мостче бе пречупено, езерцето едва личеше къде е било, а от поточето нямаше и следа.
— Нищо — произнесе той на глас. — Поне камъните останаха.
Уеки-я му беше обяснил, че градината се подрежда около камъни, че без тях е празна — само място, където се отглеждат растения.
Един от камъните беше наръбен и много обикновен, но Уеки-я така го беше поставил, че ако се загледаш в него дълго и напрегнато по залез слънце, жилките му започваха да излъчват червеникаво сияние, кристалите му — започваха да святкат и човек сякаш виждаше планински вериги, задрямали долини, дълбоки езера и далеч на зеленеещия хоризонт — спускащата се нощ. Блакторн докосна камъка.
— Наричам те Уеки-я.
Думите му доставиха удоволствие. Знаеше, че ако беше жив, старецът щеше да се почувствува много горд. А може би и сега е разбрал… Може би неговият ками е тук… Шинтоистите вярват, че след смъртта си се превръщат в ками.
— Какво е ками, Марико-сан? — попита я той веднъж.
— Ками не може да се обясни, Анджин-сан, то е като дух, но не е дух, като душа, но не е и душа. Може би нематериалното същество на човека и неодушевеният предмет. Знаете ли, че не само човекът се превръща в ками, след като умре, но също и дървото, камъкът и растението… Ние почитаме ками, но не ги боготворим. Те съществуват между небето и земята, посещават тази Божествена земя, после я напускат и вършат всичко това едновременно.
— А шинто? Какво е шинто?
— А, и то е необяснимо, много съжалявам. Нещо като религия, но не е. Отначало дори е нямало име. Наричали сме го просто шинто — което означава Пътят на ками. Това е било преди хиляда години. Наричали сме го така, за да го отличаваме от Буцудо — Пътят на Буда. И макар да не може да се определи, шинто е духът на Япония и японците, въпреки че не съдържа нито теология, нито бог, нито вяра, нито система от етични норми. То е нашето оправдание, че съществуваме. Шинто е природен култ от митове и легенди, в които дълбоко в себе си никой не вярва, но всеки почита чистосърдечно. Човек е шинтоист по същия начин, по който се ражда японец.
— И вие ли сте шинтоистка — и същевременно християнка?
— О, да, разбира се.
Блакторн докосна отново камъка.
— Моля те, ками на Уеки-я, моля те — остани в моята градина.
И след това, без да забелязва дъжда, впи очите си в камъка, за да се разходят по тучните ливади и спокойни езера и да си починат на зеления хоризонт, където се сгъстяваше тъмата.
Ушите му го върнаха в действителността. Вдигна поглед. Оми го наблюдаваше, клекнал търпеливо недалеч от него. Продължаваше да вали и японецът бе облечен в току-що изгладено кимоно под дъждобрана си от оризова слама и широкопола бамбукова шапка с конусовидна форма. Косата му беше мита наскоро.