Мидори беше съвсем младичка, грациозна, с овално личице и разкошна коса за разлика от свекърва си. Беше по-хубава от Марико, но без нейния вътрешен огън и сила, гъвкава като тръстика и крехка като паяжина.
— Къде остана храната? Анджин-сан сигурно е гладен! — заяде се отново дъртата.
— Много се извинявам — незабавно отвърна Мидори. — Донеси веднага храната! — нареди тя на прислужницата. — Бързай! Много се извинявам, Анджин-сан.
— Моля ви, не се извинявайте — каза и той и веднага осъзна, че сгреши. Добрите обноски изискваха да забелязва само свекървата, особено ако е с лошо реноме. — Много се извинявам, но не съм гладен. Вечеря днес трябва с Торанага-сама.
— А со десу! Чухме, че сте му спасили живота. Държим да ви кажем колко сме ви признателни ние, неговите васали — поклони се старата.
— Това дълг. Аз направих нищо.
— Много сте направили, Анджин-сан. Оми-сан и Ябу-сан много високо ценят постъпката ви, както и всички ние.
Блакторн забеляза погледа, който тя хвърли на сина си. Де да можех да проникна в мислите ти, дърта вещице. Дали не си също тъй зла като онази другата — Тачибана?
— Майко, много съм щастлив да имам Анджин-сан за приятел — обади се Оми.
— Всички сме щастливи — додаде тя.
— Аз съм най-щастлив от всички — отговори в същия дух Блакторн. — Аз щастлив има приятели като семейство на Касиги Оми-сан.
Ама че лъжем всички, мислеше той. Само че не знам вие защо лъжете. Моите лъжи са продиктувани от нуждата за самозащита и защото такъв е обичаят. Но не съм забравил… Един момент. Я си помисли, не беше ли това просто карма? Нямаше ли и ти да постъпиш като него? Пък и колко отдавна беше всичко — в предишния ми живот. Сега вече е изгубило смисъла си.
Нагоре по възвишението се чу конски тропот. След малко се зададе група самураи начело с Нага, който слезе и закрачи по градинската пътечка. Всички селяни спряха работата си и се хвърлиха на колене. Той им махна с ръка да продължат.
— Много се извинявам, че нарушавам спокойствието ви, Оми-сан, но съм изпратен от Торанага-сама.
— Но моля ви, не ме безпокоите. Заповядайте, моля, при нас — отговори Оми. Мидори незабавно отстъпи на новодошлия възглавничката си и му се поклони ниско, до земята. — Чай ли предпочитате или саке?
— Нищо, благодаря много. Не съм жаден.
Оми настоя учтиво, както беше редно, и двамата преминаха през безкрайната церемония, без която не можеше, макар на всички да беше ясно колко много бързаше Нага.
— Как е Торанага-сама? — попита Оми.
— Много добре. Анджин-сан, вие ни направихте голяма услуга. Да, аз лично ви благодаря.
— Това е дълг, Нага-сан. Аз направих малко. Торанага-сама издърпа мен от… от земята също.
— Да, но след като вие сте го спасили. Много ви благодаря.
— Мога ли да направя нещо за Торанага-сама, Нага-сан? — попита Оми. Етикетът най-сетне му позволяваше да пристъпи към същността на въпроса.
— Той би искал да ви види след вечеря. Ще има събрание на всички офицери.
— Това е чест за мен.
— Анджин-сан, сега заповядайте с мен, ако обичате.
— Разбира се, за мен е чест.
Последваха още безброй поклони и поздрави и чак тогава Блакторн можа да яхне коня си и да се понесе заедно с останалите конници надолу по хълма. Когато стигнаха селския площад, Нага дръпна юздите на коня си.
— Анджин-сан!
— Хай?
— От цялото си сърце ви благодаря, задето сте спасили живота на Торанага-сама. Позволете ми да ви бъда приятел…
Той добави още нещо, но Блакторн не го разбра.
— Много се извинявам, не разбрах. Карите иру?
— А, извинявам се. Карите иру един човек карите иру на друг човек — като дълг. Разбирате ли „дълг“?
„Задължен съм“ — сети се Блакторн.
— А со десу! Уакаримасу.
— Добре. Казах само, че съм ви много задължен.
— Това е мой дълг.
— Да, но все пак дължа ви един живот.
— Торанага-сама казва, че всичкият барут и снаряди са били върнати обратно на кораба ви, Анджин-сан, още тук, в Анджиро, преди да потегли за Йедо. Той пита: колко време ви е необходимо, за да го подготвите за отплаване?
— Зависи от състоянието на кораба, дали са го ремонтирали, дали са поставили нова мачта и така нататък. Знае ли Торанага-сама какво е състоянието му?