— Да, господарке?
— Погрижи се за постелите и за цветята… Не, цветята ще подредя лично аз. Къде е готвачката? — Тя потупа Кику по коляното. — Облечи си златното кимоно, а отдолу сложи зеленото. Тази вечер трябва да направим добро впечатление на Тода-сама.
И тя хукна да подрежда къщата. Всички дами, прислужници и чирачета започнаха радостно да се суетят, да разтребват, да помагат, горди от голямата чест, паднала се на техния дом.
Когато всичко беше готово и ангажиментите на останалите момичета променени, за да не пречат на тъй важната среща, Гьоко се прибра в стаята си и полегна, за да възстанови силите си. Още нищо не бе споменала пред Кику за предложението да откупят договора й.
Ще изчакам, реши тя. Ако успея да получа исканата сума, тогава може би ще освободя прекрасната си Кику. Но не и преди да разбера кой я иска. Добре, че бях достатъчно предвидлива и дадох на Тода-сама ясно да разбере това условие. Защо ревеш, стара глупачке? Пак ли се напи? Я си събери ума! — за какво ти е да бъдеш нещастна?
— Хана-чан!
— Да, мама-сан?
Детето изприпка при нея. Току-що бе навършило шест години и имаше хубави големи кафяви очи и дълга, прекрасна коса. Беше се издокарало в чисто ново алено кимоно. Гьоко го купи преди два дни чрез местната търговка на деца в Мура.
— Харесваш ли си новото име, детето ми?
— Много, много. Много съм поласкана, мама-сан.
Новото име означаваше „малко цвете“, както и Кику значеше „хризантема“ — името, което Гьоко и даде още първия ден.
— Сега аз ще ти бъда майка — каза и Гьоко мило, но твърдо, след като плати, колкото й искаха, и я получи учудена, че грубоватата, закръглена Тамадзаки е могла, да роди такава потенциална красавица. След четири дни яростни пазарлъци тя плати един кобан за детето, докато навърши двадесет години — сума, достатъчна да изхрани семейството на Тамадзаки в продължение на две години. — Донеси ми чай, после гребена и няколко листенца ароматен чай, за да премахна дъха на саке от устата си.
— Да, мама-сан… — И тя хукна задъхана, изгаряща от желание да услужи, до се оплете на вратата в тънката като паяжина пола на Кику.
— Ооо, много се извинявам…
— Трябва да внимаваш, Хана-чан.
— Много се извинявам, много!
Хана-чан беше готова да заплаче.
— Защо си тъжна, Малко цвете? Хайде, успокой се — нежно я помилва Кику. — В този дом никога не бива да сме тъжни. Помни — това е Светът на върбите и сълзите са неуместни, дете, защото тогава какво полза от нас: Тъгата не се харесва. А наш дълг е да доставяме удоволствие и да бъдем винаги весели. Хайде тичай, детето ми, но леко, грациозно. — Кику се обърна и се представи на стопанката си с грейнала усмивка: — Харесвам ли ви така, господарке?
Блакторн я погледна и за малко не подсвирна.
— Боже моя!
— Това е Кику-сан — представя я официално Марико, възбудена от реакцията на Блакторн.
Момичето се бе появило в стаята, шумолейки с копринените си поли, поклони се и каза нещо, което Блакторн не разбра.
— Казва, че сте добре дошли и вашето посещение е чест за този дом.
— Домо — отговори той.
— До уаташи машите. Саке, Анджин-сан?
— Хай, домо.
Той не можеше да откъсне поглед от изящната и ръка, която безпогрешно напипа шишето, провери дали температурата на виното е каквато трябва да бъде, наля в чашата, която той протегна, както му беше показала Марико — и всичко с такава грация, че му се струваше почти невероятно.
— Обещавате ли да се държите като истински японец? — попита го Марико, като тръгваха от крепостта — тя в носилка, а той пеша до нея, надолу по пътечката, която се виеше от хълма към селото и площада до самия бряг. Зад тях вървяха няколко души с факли. Придружаваше ги почетен ескорт от десетина самураи.
— Да, ще опитам. Какво трябва да правя?
— Нищо. Трябва само да помните, че тази нощ е за ваше лично удоволствие — нищо друго.
Днешният ден е най-щастливият в живота ми, мислеше той. А довечера… Какво довечера? Беше възбуден от неизвестността и твърдо реши да опита да бъде истински японец, да се наслаждава с пълна душа на всичко, което му се предостави, и да не се смущава.