Кику плесна леко с ръце и Ако донесе самисена. Беше продълговат инструмент, подобен на китара, но с три струни. Ако седна на пода и подаде на Кику плочицата от слонова кост.
— Тода-сама — започна Кику. — Моля ви да кажете на почетния гост, че ще изпея „Песента на морското конче“.
— Кику-сан, ще ми направите удоволствие, ако ме наричате тук, тази вечер, Марико-сан.
— Много сте мила с мен, господарке. Моля да ме извините, но в никакъв случай не бих могла да се държа непочтително.
— Моля ви.
— Ако това ще ви достави удоволствие, макар че… — Тя се усмихна прелестно. — Благодаря, Марико-сан.
И дръпна една струна. От момента, в който гостите преминаха през портата и влязоха в нейния свят, всичките и възприятия се пренастроиха. Беше ги наблюдавала скришом, докато разговаряха с Гьоко-сан, и когато останаха сами, после се бе питала как би могла да му достави удоволствие и как да направи впечатление на Тода-сама.
Но не беше подготвена за онова, което не след дълго стана напълно очевидно: Анджиро-сан без съмнение желаеше Тода-сама, макар че прикриваше чувствата си като един съвсем цивилизован човек. Само по себе си това не беше изненадващо, защото Тода-сама бе изключително красива и съвършена във всяко едно отношение, а и което беше най-важно, само тя можеше да разговаря с него. Онова, което я учуди, беше, че Тода-сама също го желаеше, ако не и повече.
Варваринът самурай и дамата самурай, дъщеря на убиеца Акечи Джинсай, съпруга на Бунтаро-сама! Иии! Горкият човек, горката жена. Колко тъжно! Историята очевидно ще свърши трагично.
Кику усети сълзи в очите си при мисълта колко е тъжен животът, колко е несправедлив. Ах, как ми се иска да съм се родила самурай, а не дъщеря на селянин, за да мога да стана поне наложница на Оми-сан. Не временна играчка… С радост бих пожертвувала надеждата си за прераждане, за да получа този дар.
Скрий тъгата си. Доставяй удоволствие, това е твой дълг.
Пръстите и отново дръпнаха струните. Акордът бе изпълнен с меланхолия. Но изведнъж забеляза, че музиката и омагьосваше само Марико-сан, докато Анджин-сан я слушаше безучастно. Защо? Кику знаеше, че причината не можеше да бъде в нейното изпълнение, защото бе убедена, че е безупречно. Талант като нейния беше голяма рядкост.
Тя дръпна отново струните, още по-благозвучно, за да се увери в предположението си. Да, няма съмнение, притесни се тя, той не изпитва удоволствие. Остави акордът да заглъхне и започна да пее без акомпанимент. Гласът и се издигаше звънко, сменяше внезапно темпото — нещо, на което се бе учила години наред, за да го постига с такава лекота. Марико отново бе запленена, но не и той. Кику млъкна.
— Тази нощ не е за музика и песни — обяви тя, — а само за щастие. Марико-сан, как да кажа „моля да ме извините“ на неговия език?
— Пер фавор.
— Пер фавор, Анджин-сан, тази вечер само ще се смеем, кали?
— Домо, Кику-сан. Хай.
— Трудно е да забавляваш някого без думи, но не и невъзможно. А, сетих се.
Тя скочи и започна да изпълнява забавни пантомими — даймио, носач, рибар, надут самурай, дори стар селянин, напълнил кошница, и толкова добре ги представяше всички, с толкова хумор, че Марико и Блакторн не след дълго се смееха от сърце и пляскаха с ръце. Тогава тя вдигна ръка. Палаво и закачливо имитира пикаещ мъж: как не може да улучи, как го върши през различните етапи на живота си — като малко дете, което се подмокря в леглото си и реве, после млад, забързан мъж, друг, който се стиска, трети, който е забравил какво е смятал да прави, и накрая немощен старец, който стене от радост, че още изобщо може да ходи по малка нужда.
Кику се поклони на аплодисментите им, отпи от чая си и избърса нежното си лице. Забеляза, че той свива рамене, сякаш са схванати, и веднага скочи: „О, пер фавор, сеньор“, коленичи зад него и започна да го разтрива.
Умелите и ръце бързо намериха онези места, от които щеше да изпита удоволствие.
— Ох, господи, това е… хай… точно там…
Тя изпълни молбата му.
— След малко ще се почувствувате съвсем добре. Това е от много седене на едно място, Анджин-сан.
— Така много добре, Кику-сан, вие правите Суво почти лош.
— А, благодаря. Марико-сан, раменете на Анджин-сан са толкова широки, не бихте ли ми помогнали? Вие разтривайте лявото рамо, а аз — дясното. Много съжалявам, но ръцете ми не са много силни.