— Вълшебните нощи свършват много бързо, сестричке. Те са за децата. А аз вече пораснах.
— Кой знае какво може да се случи в една вълшебна нощ? Мракът скрива всичко.
Но Марико тъжно поклати глава и нежно я докосна.
— Да, но за него нощта ще бъдете вие. Кику не настоя.
— Значи съм подарък за Анджин-сан? — обади се тя след малко. — Не е ли пожелал да бъде с мен?
— Ако беше ви видял, сам щеше да ви пожелае. За него е голяма чест, че го приехте. Сега съм убедена в това.
— Но той ме е виждал веднъж. Бях с Оми-сан и той мина покрай нас на път за кораба, когато заминаваше за Осака.
— О! Пък той ми каза, че видял Мидори-сан да разговаря с Оми-сан. Значи това сте били вие? До носилката?
— Да, на площада. Аз бях, Марико сан, а не съпругата на Оми-сан. Той ме поздрави с конничи уа. Но, разбира се, оттогава мина много време и едва ли си спомня. Пък и как може да си спомня? Това беше в предишния живот.
— О, той много добре помни хубавото момиче със зеленото чадърче. Много пъти ми е разказвал за него. — Марико я погледна изпитателно. — Всъщност, Кику-сан, вие лесно можете да бъдете взета за Мидори-сан в такъв един ден, скрита под чадърче.
Кику наля саке и Марико отново бе запленена от несъзнателната и грация.
— Чадърчето ми беше с цвят на морска вълна — поясни тя, доволна, че тази подробност е била запомнена.
— А как изглеждаше тогава Анджин-сан? Сигурно е бил много различен от сега? Нощта на писъците трябва да е била ужасна.
— Да, ужасна беше. И той изглеждаше по-възрастен, лицето му беше изпито… Но вие станахте много сериозна, сестричке. Ах, ако знаехте каква чест е за мен да ви наричам така. Тази нощ е само за удоволствия. Никаква сериозност, обещавате ли?
— Да, обещавам. Извинете ме.
— А сега стига толкова за практични неща. Искам да ви помоля за един съвет.
— Питайте ме за всичко — дружелюбно отвърна Марико.
— По въпроса за правенето на любов — имат ли предпочитания мъжете от неговия народ към нещо по-специално, ако случайно знаете? Много съжалявам, че ви питам, но може би ще ме насочите…
Марико едва успя да запази самообладание.
— Не, нищо не знам. Анджин-сан е много чувствителен на тази тема.
— А дали няма да можем да го попитаме по някакъв заобиколен начин?
— Струва ми се, че чужденците не бива да се питат направо. Във всеки случай това се отнася за Анджин-сан. Пък и… ъъ… много се извинявам, но не съм запозната с… ъъ… това, което имате предвид.
— А! — Кику веднага съобрази, че на жената и е неудобно да разговаря на подобни теми, и продължи, все едно, че нищо не е попитала: — Анджин-сан е изумителен човек, жалко само, че е варварин.
Марико побърза да се съгласи с нея.
— Да, за варварин е изумителен човек.
Чуха приближаващите се стъпки на Блакторн. Кику го поздрави отново и сипа вино. Марико отпи от чашата си, доволна, че не е вече насаме с куртизанката, защото имаше чувството, че тя чете мислите й.
Приказваха и се забавляваха, докато най-после Кику прецени, че моментът е подходящ, и ги попита дали не желаят да разгледат градината и стаята за удоволствия.
Излязоха в нощната градина. Дъждовните капки по листата блещукаха на светлината от факлите. Пътечката се виеше покрай малко езерце и ромолящ водопад. В дъното на пътеката, в малка бамбукова горичка, се гушеше самотна къщичка. Издигаше се насред грижливо поддържана морава и четири стъпала водеха към верандата и. Всичко около двустайната къщичка и вътре в нея беше направено с много вкус и пари. Най-доброкачественото Дърво, най-изящната изработка, най-хубавите рогозки, най-фини копринени възглавнички, най-изискани украшения в нишата таконама.
— Колко е хубаво тук, Кику-сан — не се сдържа Марико.
— Чаеният дом в Мишима е много по-красив, Марико-сан. Моля ви, Анджин-сан, настанете се удобно. Пер фавор, харесва ли ви тук?
— Да, чудесно е.
Кику забеляза, че още е очарован от вълшебната нощ и е под влиянието на сакето, но това не му пречеше да усеща близостта на Марико. Страшно се изкушаваше да стане, да влезе във вътрешната стая, а оттам да мине на верандата и да си отиде. Но съзнаваше много добре, че така ще наруши закона. Нещо повече — разбираше прекрасно, че подобна постъпка би била направо безотговорна, защото чувствуваше със сърцето си, че Марико е готова на всичко и изобщо няма да се замисли за последствията.