— Но те са само за мъжа, нали?
— Колкото е по-възбудена жената, толкова е по-силно удоволствието на мъжа, нее. Разбира се, доставянето на удоволствие на жената е и задължение на мъжа, а с помощта на някое от тези той ще може, ако за жалост е малък, слаб, стар или уморен, да я задоволи и да спаси честта си.
— Вие използували ли сте ги, Марико-сан?
— Не, Анджин-сан. За пръв път ги виждам. Това са… съпругите не са за удоволствие, а за да раждат деца и да се грижат за дома и домакинството.
— Нима жените не очакват да им бъде доставено удоволствие?
— Не. Не е прието. Удоволствието е за Дамите от Света на Върбите. — Марико си вееше с ветрилото и обясняваше на Кику какво са си казали. — Тя казва, че и във вашия свят нещата вероятно са устроени по същия начин — дълг на мъжа е да доставя удоволствие на дамата, както и тя на него.
— Моля да й кажете, че за съжаление не е така, а точно обратното.
— Тя казва, че е много жалко. Още саке?
— Обяснете и — каза той, — че нас са ни учили да се срамуваме от тялото си, от правенето на любов, от голотата и… и какви ли не други глупости. И едва тук разбрах, че това са глупости. Сега, след като се цивилизовах, много неща ми станаха ясни.
Марико преведе. Той изпразни чашката си и Кику веднага я напълни, като придържаше дългия си ръкав с лявата ръка, за да не докосва ниската лакирана масичка.
— Домо.
— До иташимашите, Анджин-сан.
— Кику-сан казва, че за всички нас е чест, дето говорите тези неща, Анджин-сан. И аз съм съгласна с нея. Карате ме да се чувствувам много горда. Днес в крепостта също много се гордеех с вас. Но не мога да повярвам, че нещата у вас са чак толкова зле, както ни разказвате.
— Дори по-зле. За вас е трудно да разберете, пък и аз не мога да го обясня както трябва, защото, ако не сте били там и сами не сте видели… Разбирате ли, всъщност…
Блакторн видя как те търпеливо го гледат и чакат да им обясни, пъстроцветни, изящни, толкова чисти, в почти голата спокойна стая, без излишни мебели. И в пълен контраст с всичко това си спомни за топлата, уютна смрад на английския му дом, където по пръстения под имаше разхвърляна слама, пушекът от откритото огнище се издигаше направо към дупката в тавана — в цялото село имаше само три от новите огнища с комини и те бяха в къщите на най-богатите. Две тесни спални и голяма, разхвърляна всекидневна, където се хранеха, живееха, готвеха, разговаряха. Влизаш вътре направо с моряшките ботуши, зиме и лете, без да обръщаш внимание на полепналите по тях кал и фъшкии, и сядаш на скамейката или стола до разхвърляната като стаята маса. Около теб се щурат четири кучета и две деца — синът му и дъщеричката на покойния му брат Артър, които се катерят, падат, стават, играят на прескочикобила, а Фелисити готви — дългата и пола мете сламата и калта, а сополивата прислужница подсмърча и се мотае из краката ти, докато в съседната стая, построена специално за нея, кашля Мери, вдовица на Артър, винаги на прага на смъртта, но все пак жива.
Фелисити. Милата Фелисити. Къпе се най-много веднъж в месеца, и то само лете, много скришом, в медения казан, но лицето, ръцете и краката си мие всеки ден. Неизменно навлечена през цялата година в няколко ката тежко вълнено облекло, което не се пере с месеци, ако не и с години, смърди като всичко останало, и тя, въшлясала като всички останали, чеше се като всички останали.
И какви ли не други идиотски суеверия и поверия — че чистотата може да те убие, че отворените прозорци могат да те убият, че водата може да те убие и да предизвика настинка или дори чума, че въшките, бълхите и болестите са божие наказание за земни грехове.
Бълхи, мухи и всяка пролет нови рогозки, но затова пък задължително всеки ден на църква, в неделя дори два пъти, за да ти се набие в главата Словото господне. Нищо друго няма значение освен бог и вечното спасение.
Родени в грях, живеещи в срам, дяволско семе, обречено на адски мъки, молещо се за спасение и прошка… Фелисити бе тъй набожна и изпълнена със страх от всевишния и ужас от сатаната, тъй жадуваща за рая… След това се прибираха да обядват. Къс месо направо от шиша и ако някое парче падне на пода, ти го вдигаш, избърсваш го от полепналата мръсотия и го ядеш, освен ако кучетата не те изпреварят, но кокалите им хвърляш, така или иначе. Направо на пода. Остатъците от обяда се събарят от масата също направо на пода или се изхвърлят на пътя. Лягаш да спиш, както си бил облечен през деня, и се чешеш като сито, доволно псе — непрекъснато се чешеш. Остаряваш съвсем млад, погрозняваш съвсем млад, умираш съвсем млад. Фелисити. Сега е двадесет и девет годишна, побеляла, останали са и само няколко зъба, стара, сбръчкана и изсушена.