Тя се усмихна сама на себе си. Спомняш ли си войната преди близо четиридесет години, когато ти, седемнадесет годишно момиче, беше перлата на Мишима? Помниш ли смеха, любенето и чудните нощи, които плавно се сливаха с деня? Помниш ли, че беше дори със самия Стар плешивец, бащата на Ябу — приятен старец, който вареше престъпниците, както и синът му след него. Помниш ли колко усилия ти бяха нужни да го изтощиш — за разлика от сина му. Гьоко се закикоти. Веднъж ми гостува три дни, след което ми стана постоянен клиент за цяла година! Какви времена бяха — какъв мъж! Ах, какви времена бяха!
Война или мир, няма значение. Шигата га най, нее? Тя си бе вложила добре парите при лихвари и търговци на ориз — тук малко, там малко. Фабриката за саке в Одавара и Чаеният дом в Мишима процъфтяваха също, а ето че днес Торанага щеше да купи и договора на Кику!
Да, интересни времена се очертаваха, а и предишната нощ бе страшно интересна. Кику беше блестяща и избухването на Анджин-сан за малко не развали всичко. Но тя се справи много умело с положението, като истинска куртизанка. А като си отиде Тода-сама, всичко беше безупречно, нощта — блажена благодарение на Кику.
Ах, тези мъже и жени! Толкова са прозрачни. Особено мъжете. Същински деца. Суетни, капризни, непослушни, сприхави, податливи, ужасни — много рядко чудесни, но затова пък какво ли би представлявал този тъй тъжен свят без тяхната детинска наивност, изкупваща всичките им недостатъци и която наричат как ли не, но всъщност си остава точно това — наивност.
Гьоко се подсмихна и за хиляден път си зададе въпроса: какво щяхме да правим на този свят, ако не бяха мъжете?
И пак забърза, като стъпваше достатъчно шумно, за да оповести пристигането си. Изкачи излъсканите кедрови стъпала. А начинът, по който почука, бе практикуван безброй пъти.
— Анджин-сан, много се извинявам, но Торанага-сама е изпратил да ви повикат. Наредено ви е веднага да се явите в крепостта.
— Какво, какво казахте?
Тя повтори с по-прости думи.
— А, разбрах. Добре. Аз там бързо! — чу го тя да казва със смешното си произношение.
— Много моля да ме извините. Кику-сан?
— Да, мама-сан? — След миг вратата се отмести. Кику и се усмихна. Кимоното бе плътно прилепнало по нея, косата и — красиво разрошена. — Добро утро, мама-сан, приятни ли бяха сънищата ви?
— Да, благодаря. Много се извинявам, че те обезпокоих. Желаеш ли чай, Кику-сан?
— О! — Усмивката на Кику се стопи. Това бе паролата, която Гьоко използуваше пред клиентите и с която съобщаваше на Кику, че най-ценният от тях, Оми-сан, се намира в Чаения дом. В такива случаи Кику можеше да завърши набързо танца, песента или разказа си и да отиде при него, ако желаеше. Кику спеше с много малко клиенти, макар че забавляваше доста голям брой, ако платяха за това. Но малцина можеха да си позволят лукса да бъдат изцяло обслужени от нея.
— Какво има? — тихо, но остро попита Гьоко.
— Нищо, мама-сан. — И тя се провикна весело: — Анджин-сан, извинете, желаете ли чай?
— Да, благодаря.
— Ей сега! — засуети се Гьоко. — Ако! Бързай, дете!
— Да, господарке. — Ако внесе поднос с чай и две чаши, наля и Гьоко ги остави, след като отново се извини, задето ги е обезпокоила.
Кику сама подаде на Блакторн чашата. Той жадно изпи чая, след което тя му помогна да се облече. Ако и подаде чисто кимоно. Кику беше безкрайно внимателна към него, но вътрешно я изгаряше мисълта, че след малко ще трябва да придружи Анджин-сан извън пътната врата и да му се поклони на сбогуване. Изискваха го добрите обноски. Нещо повече — това бе нейна привилегия и нейно задължение. Само на куртизанките от Първа класа се разрешаваше да престъпват прага на пътната врата и да отдават на клиента си подобна чест. Всички други оставаха в очертанията на двора. Немислимо бе да не завърши нощта, както се очакваше от нея. Би било страшна обида за гостенина, но въпреки това…
За пръв път в живота си Кику усети неохота да се поклони на сбогуване на госта си в присъствието на друг клиент.
Не мога — само не на Анджин-сан пред Оми-сан!
Защо? — запита се тя. Дали не е, защото Анджин-сан е варварин и те е срам, че всички ще научат — тази нощ си принадлежала на един варварин? Не, не е това. Цяло Анджиро вече знае, пък и мъжете са еднакви — вземи единия… А този е самурай, хатамото, адмирал на всички кораби на Торанага-сама! Не, не е това.