— Благодаря, Анджин-сан — усмихна се тя само на него. Въздишка премина през целия площад. — Благодаря. — И добави задължителното: — Заповядайте пак при нас. Ще броя миговете до следващото ви посещение.
Той се поклони точно толкова безгрижно, колкото изискваше доброто възпитание, и си тръгна високомерно, като истински самурай. А тя, за да го възнагради за безупречното му държане и да накаже Оми за излишната хладност в поклона му, остана на мястото си и изпрати Анджин-сан с поглед, с което му оказа още по-голяма чест.
Изчака, докато най-после почти се изгуби от погледа и. Той се извърна в последния момент и погледна към нея. Махна и с ръка. Тя се поклони много ниско, като се разтапяше от вниманието на целия площад, насочено към тях двамата, но същевременно се преструваше, че не го забелязва. И чак когато той наистина изчезна, тя се прибра вътре. Горда и неизмеримо грациозна. Всеки мъжки поглед беше закован в нея, докато тя затваряше вратата, опиваше се от тази красота и завиждаше на Анджин-сан, който, изглежда, се бе проявил като истински мъж, щом тя така го изпрати.
— Колко сте красива — каза Оми.
— Как ми се иска да е така, Оми-сан — отвърна му тя с втората си по хубост усмивка. — Желаете ли чай? Или нещо за хапване?
— Ако ми направите компания — да.
Гьоко се присъедини към тях с най-мазната си усмивка.
— Моля да ме извините за лошите обноски, Оми-сама. Моля ви да хапнете с нас. Закусили ли сте?
— Още не, но не съм гладен. — Той погледна към Кику. — А вие закусихте ли?
Гьоко ги прекъсна многословно:
— Разрешете ни да ви донесем нещо, което няма да е недостойно за вас, Оми-сама. Ще се присъедините ли към нас, след като се преоблечете, Кику-сан?
— Разбира се, моля да ме извините, Оми-сама, задето ви се показвам в такъв вид. Много се извинявам. — И момичето се затича, като се престори на щастливо — което не беше вярно. Ако я следваше по петите.
— Бих искал да бъда с нея тази вечер за вечеря и развлечения — кратко отряза Оми.
— Разбира се, Оми-сама — поклони се ниско Гьоко, като знаеше много добре, че Кику няма да бъде свободна. — Голяма чест е за дома ми и за всички нас. Кику-сан има голям късмет, че и оказвате такова внимание.
— Три хиляди коку! — Торанага беше възмутен.
— Да, господарю — отговори Марико. Намираха се на личната му веранда в крепостта. Започна да вали, но дъждът не намали голямата жега. Марико се чувствуваше отпусната, много уморена и копнееше за хладната есен. — Съжалявам, но по никакъв начин не можах да сваля цената. Преговаряхме до зори. Много съжалявам, господарю, но вие ми наредихте на всяка цена да се споразумея с нея още тази нощ.
— Но три хиляди, Марико-сан! Това е изнудване. — Всъщност Торанага беше доволен, че се е появил нов проблем, който да му отвлече вниманието от налегналите го тревоги: фактът, че християнският свещеник Цуку-сан пътуваше заедно с регента парвеню Дзатаки, предвещаваше само неприятности. Беше обмислил всички пътища за измъкване, оттегляне и нападение и отговорът беше неизменен: ако Ишидо действува бързо, аз съм загубен.
Трябва ми време. Но как да го изкопча?
На мястото на Ишидо бих започнал незабавно, без да чакам края на дъждовете. Ще разположа хората си по същия начин, както направихме с тайко, за да разбием Бепу. Този план винаги ще печели — защото е безкрайно прост. Ишидо не може да е толкова глупав, че да не вижда: единственият начин да се защищава Кванто е, като се притежава Осака. Докато Осака е настроена враждебно, Кванто е в опасност. Тайко много добре го знаеше и именно затова ми подари тези осем провинции. Без Кияма, Оноши и варварските свещеници…
Торанага с усилие на волята пропъди мисълта за утрешния ден и се съсредоточи изцяло върху невъзможната сума пари.
— За три хиляди коку и дума не може да става.
— Съгласна съм, господарю, напълно сте прав. Според мен и петстотин е много, но тази Гьоко не пожела да свали цената. Макар че има една възможност…
— Каква?
— Тя помоли за честта да свали цената до две хиляди и петстотин коку, ако благоволите да я приемете насаме за една пръчка време.
— Една мама-сан ще се откаже доброволно от петстотин коку само за да разговаря с мен?
— Да, господарю.
— Защо? — подозрително попита той.
— Каза ми каква е причината, господарю, но смирено ме помоли да и разрешите сама да ви обясни всичко. Имам всички основания да вярвам, че предложението и ще ви се стори интересно. Пък и петстотин коку… не е малко спестяване. Много съжалявам, че не можах да се справя по-добре, макар че Кику-сан е дама Първа класа и напълно заслужава статута си. Знам, че не се справих с възложената ми задача.