— Всички войски отиват? — озадачено попита Блакторн и дръпна юздите на коня си.
— Да.
— Отиват на извори с Торанага-сама, Оми-сан?
— Не знам.
Както винаги в опасни моменти Блакторн усети по интуиция, че не бива да задава повече въпроси. Но на един трябваше да получи отговор.
— А Бунтаро-сан? Той с нас утре? — небрежно попита той.
— Не. Бунтаро-сама вече замина. Тази сутрин беше на площада, когато излизахте от Чаения дом. Не го ли забелязахте?
Блакторн не прочете нищо необичайно по лицето на Оми.
— Не, не го видях, много съжалявам. Той също отива на извори?
— Предполагам, не съм сигурен. — Дъждът се стичаше по конусовидната шапка на Оми, завързана под брадичката му. Очите му почти не се виждаха. — Защо искахте да ме доведете тук?
— Ще покажа едно място, както казах. — И преди Оми да успее да добави нещо, Блакторн пришпори коня си. Безпогрешното му чувство за ориентация на опитен мореплавател му помогна да си припомни съвсем точно мястото над земната пукнатина. Той слезе от коня си и повика с жест Оми. — Моля.
— Какво има? — прозвуча остро гласът на Оми.
— Моля, тук, Оми-сан. Сам.
Оми махна на телохранителите си да се отдалечат и пришпори коня си напред, докато най-после се извиси над Блакторн.
— Нан десу ка? — попита той, а ръката му недвусмислено стисна дръжката на меча.
— Това място Торанага-сама… — Блакторн не можа да намери подходящи думи и дообясни мисълта си с красноречиви жестове.
— Тук го измъкнахте от земята ли? И какво от това?
Блакторн го погледна многозначително, след това свали поглед към меча си, отново го погледна, но не каза нищо. Избърса дъждовните капки от лицето си.
— Нан десу ка? — още по-раздразнено попита Оми.
Блакторн продължи да мълчи. Оми се загледа надолу към пропастта и пак вдигна поглед към Блакторн. Изведнъж очите му светнаха.
— А со десу! Уакаримасу! — Замисли се за миг, после извика един от телохранителите си. — Доведи веднага Мура и двадесет души с лопати.
Самураят препусна в галоп. Оми отпрати останалите обратно в селото, слезе от коня си и застана до Блакторн.
— Да, Анджин-сан. Отлична идея! Отлична!
— Идея? Каква идея? — невинно попита Блакторн. — Само показал място. Помислил: вие искате знаете място. Много съжалявам, не разбирам.
— Торанага-сама е изгубил тук мечовете си. Те са много ценни. Ще е доволен, ако си ги получи обратно. Много доволен, нали?
— А со! Не моя идея, Оми-сан. Идея на Оми-сан.
— Разбира се, благодаря. Вие сте добър приятел и мислите много бързо. Трябваше сам да се досетя. Да, добър приятел сте, а през следващите месеци ще имаме голяма нужда от приятели. Войната е неминуема, независимо дали я искаме, или не.
— Моля? Много се извинявам. Не разбирам, говорите толкова бързо. Моля да ме извините.
— Радвам се, че сме приятели. Вие и аз. Разбирате ли?
— Разбирам. Вие казвате война? Война сега?
— Скоро. Шигата га най. Какво можем да направим? Нищо. Не се безпокоите, Торанага-сама ще победи изменника Ишидо и неговите съюзници. Това е истината, разбирате ли? Не се тревожете.
— Разбирам. Аз отивам сега моя къща. Добре?
— Да. Ще се видим призори. Отново би благодаря. Блакторн кимна, но не си тръгна.
— Много е хубава, нали?
— Кой?
— Кику-сан.
Блакторн стоеше леко разкрачел, готов да отскочи назад, да измъкне пищова си и да стреля. Спомняше си като бял ден нечовешката скорост, при това постигната с такава лекота, с която Оми обезглави онзи селянин преди толкова много време, затова гледаше да е винаги нащрек. Беше решил, че е в интерес на собствената му безопасност да повдигне въпроса за Кику. Оми никога не би го направил. За него подобна проява на невъзпитание бе немислима. Изпълнен със срам заради собствената си слабост, японецът би заключил своята тъй неподобаваща за него ревност в някое тайно кътче на мозъка си. И именно защото бе тъй чуждоземна и срамна, тази ревност щеше да го разяжда, докато в най-неочакван момент Оми щеше да избухне, заслепен от ярост.