— Кику-сан ли? — попита Оми.
— Хай. — От погледа на Блакторн не убягна фактът, че събеседникът му бе поразен. Въпреки това бе доволен, че така добре избра мястото и момента за този разговор. — Много е хубава, нали?
— Хубава ли?
— Хай.
Дъждът се засили. Тежките капки удряха по калта. Конете им потръпваха зиморничаво. И двамата се бяха измокрили до кости, но дъждът беше топъл и не ги смущаваше.
— Да — съгласи се Оми. — Кику-сан е много хубава. — Последва порой от думи, които Блакторн не разбра.
— Няма достатъчно думи сега, Оми-сан. Няма достатъчно думи, за да говоря ясно. По-късно — да. Не сега. Разбирате ли?
Но Оми сякаш не го чуваше. После изведнъж каза:
— Има достатъчно време, Анджин-сан. Достатъчно, за да говорим за нея, за вас, за мен и за карма. Но съгласен, сега не е моментът.
— Мисля, че разбирам. Да вчера не знам, че Оми-сан и Кику-сан добри приятели — притисна го той отново.
— Тя не е моя собственост.
— Сега знам, вие и тя много добри приятели. Сега…
— Тръгвайте си! Този въпрос е приключен. Жената е нищо. Нищо!
Но Блакторн упорито не помръдна от мястото си.
— Следващия път аз…
— Разговорът приключи! Не ме ли чухте? Приключи!
— Ийе, ийе, за бога!
Ръката на Оми посегна към меча. Без дори да се усети, Блакторн отскочи две крачки назад. Ала Оми не издърпа меча си, нито Блакторн — пищова. И двамата се приготвиха, макар че никой не искаше да започне пръв.
— Какво искате да кажете, Анджин-сан?
— Следващия път аз първо попитам — за Кику-сан. Ако Оми-сан каже да — да. Ако не — не. Разбирате ли? Като приятел на приятел.
Оми отпусна ръката си върху меча.
— Повтарям, тя не е моя собственост. Благодаря, че ми посочихте това място, Анджин-сан. Довиждане.
— Приятел?
— Разбира се.
Оми се доближи до коня на Блакторн и го хвана за юздата. Блакторн се метна на седлото и погледна надолу към Оми. Ако имаше някакъв начин да му се размине, още сега би стрелял в главата на самурая. Което щеше да е най-безопасното.
— Довиждане, Оми-сан.
Оми го проследи с поглед. Блакторн не се обърна нито веднъж, докато не превали хребета. Оми отбеляза с камъни точното място до пропастта, клекна до него и вбесен зачака, без да обръща внимание на поройните води.
След малко пристигнаха Мура и селяните, опръскани с кал.
— Мура, точно на това място Торанага-сама е паднал в пукнатината. Тук някъде са заровени мечовете му. Донесете ми ги преди залез слънце.
— Да, Оми-сама.
— И ако имахте поне малко мозък, ако наистина ви беше грижа за мен, вашия господар, и за моите работи, досега да сте ги изкопали.
— Моля да извините глупостта ми.
Оми си тръгна. Те погледаха след него, след което се разпръснаха в кръг около камъните и започнаха да копаят.
Мура тихо се обади:
— Уо, утре ще тръгнеш заедно с носачите на багажа.
— Да, Мура-сан. Но как?
— Ще предложа услугите ти на Анджин-сан. Той нищо няма да забележи.
— Да, но наложницата му, ох ко — тя веднага ще забележи — прошепна Уо.
— Тя няма да пътува с него. Разбрах, че изгарянията и са доста тежки. По-късно ще тръгне с кораб за Йедо. Знаеш какво трябва да направиш, нали?
— Да издиря тайно светия отец и да отговоря на всичките му въпроси.
— Да. — Мура се отпусна и започна да говори с нормален глас. — Значи заминаваш с Анджин-сан, Уо. Той плаща добре. Бъди услужлив, но не прекалено, за да не те вземе със себе си чак в Йедо.
Уо се засмя.
— Казват, че в Йедо всички били толкова богати, че пикаели в сребърни гърнета — дори и ета. А жените им имали кожа като морска пяна — без никакви косми.
— Вярно ли е, Мура-сан? — намеси се втори селянин. — Наистина ли нямат косми?
— Първия път като бях там, Йедо беше само едно смрадливо рибарско село, по-малко дори от Анджиро — отговори Мура, без да спре да копае. — Това беше, когато преследвахме Бепу с Торанага-сама. Отсякохме повече от три хиляди глави. Що се отнася до другото, всичките момичета, с които съм бил там, си имаха косми освен една корейка, но тя ми каза, че си ги била изскубала един по един.
— Какво ли не правят жените, за да ни привлекат — обади се някой.