— Да, но много ми се иска да видя с очите си подобно нещо — въздъхна беззъбият Нинджин.
— Залагам лодка с риба срещу кофа фъшкии, че страшно боли да си скубеш космите — подсвирна учудено Уо.
— Когато стана ками, искам да навестя Кику-сан — казват, че от рождение си е напарфюмирана и с гладка кожа.
Те се смееха и шегуваха, но не преставаха да копаят под силния дъжд и ямата ставаше все по-дълбока.
— Анджин-сан трябва да се е представил много добре, щом като тя толкова дълго стоя пред вратата. Иии, какво ли не бих дал да съм на негово място!
Уо избърса потта от челото си. Като всички останали, и той беше само по набедрена превръзка и конусовидна шапка, с боси крака.
— Иии, аз, Уо, бях там на площада и видях всичко с очите си. Видях я как се усмихна и изтръпнах чак до петите от удоволствие.
— Да — призна друг. — И на мен от една нейна усмивка ми става тъй хубаво…
— Но не чак колкото на Анджин-сан, а, Мура-сан? — закикоти се Уо. — Хайде, моля, разкажете ни още веднъж.
Мура не чака да го молят повторно и на драго сърце им разказа за кой ли път какво стана през първата нощ в банята. От безбройните разкази историята доста се бе разкрасила, но това не смущаваше никого.
— Иии, какво ли е да си така надарен! — въздъхна Уо, изимитира как би изглеждал той самият в подобна ситуация и толкова силно се разсмя, че падна в калта.
— Кой можеше да допусне, че този нищо и никакъв варварин ще стигне от ямата чак до рая? — облегна се Мура на лопатата си, за да си поеме дъх. — Никога нямаше да повярвам, ако някой ми го беше казал — също като в приказките. Карма.
— Сигурно е бил японец в предишния си живот и просто се е преродил с друг цвят на кожата.
Нинджин кимна в знак на съгласие.
— Сигурно е така. От думите на светия отец си бях извадил заключението, че отдавна вече трябва да гори в ада. Нали отецът каза, че го е проклел с много тежко проклятие? Чух го, като призоваваше да се стовари върху Анджин-сан отмъщението на великия ками, на самия Исус и ох ко! Дори аз страшно се изплаших. — Той се прекръсти. — Но Исус Христос и светата Богородица наказват по доста особен начин, ако питате мен.
— Аз не съм християнин, както знаете — намеси се Уо, — много се извинявам, но имам чувството, че Анджин-сан не е лош човек, пак ви моля за извинение, и го предпочитам пред християнския отец, който смърди, ругае и само ни плаши. Анджин-сан и с нас се отнася много добре, не е ли така? Добре се държи със слугите си. Казват, че е приятел на Торанага-сама, и сигурно е вярно, като гледам какви почести му оказва. И не забравяйте, че Кику-сан го удостои със Златната си бразда.
— Че е златна, златна е. Чух, че тази нощ му струвала пет кобана.
— Петнадесет коку за една нощ? — Нинджин не можеше да повярва. — Иии, колко му върви на Анджин-сан! Кармата му си я бива за един враг на бога и светата Дева.
— Платил е един кобан — три коку — намеси се Мура. — Но ако смятате, че това е прекалено… — Той млъкна и се огледа заговорнически, за да се увери, че никой не ги подслушва, макар да беше сигурен, че в този дъжд нямаше кой да слухти наоколо, а дори и да беше така, какво значение би имало това?
Всички млъкнаха и го обкръжиха плътно.
— Да, Мура-сан?
— Научих, че тя щяла да става наложница на Торанага-сама. Тази заран купил договора и. За три хиляди коку.
От тази цифра им се зави свят — повече от печалбата на цяло едно село в продължение на двадесет години от наловената риба и произведения ориз. Кику-сан още повече им се издигна в очите, ако това беше възможно. Както и Анджин-сан, който по този начин ставаше последният мъж на този свят, успял да и се наслади като на куртизанка Първа класа.
— Иии — промърмори накрая Уо с пресъхнало гърло. — Толкова пари… Не знам дали ми се доповръща, или ми се припика…
— Нито едното, нито другото — посъветва го Мура. — Копай! Трябва да намерим мечовете.
Те се подчиниха и всеки потъна в мислите си. Ямата неумолимо нарастваше, След малко Нинджин не се стърпя и сподели безпокойството, което го глождеше отвътре.
— Мура-сан, моля да ме извините — спря да копае той. — Но какво решихте за новите данъци?
Другите също спряха да копаят и зачакаха да чуят отговора.
Мура обаче продължи да забива лопатата си със същия неотслабващ ритъм.
— Какво има да решавам? Щом Ябу-сама казва да плащаме, значи ще плащаме!