— По-късно — махна с ръка Торанага. Конят му изцвили уморено и замята глава встрани, а юздите издадоха мелодичен звън. Торанага го потупа нежно по гривата, доволен от добре организираната охрана. Махна на хората си и слезе от коня. Един от самураите подхвана юздите му — и той, както и самият Бунтаро и останалите самураи, беше в пълно бойно снаряжение.
Торанага се протегна доволно, ръзтъпка уморените си крайници и разкърши схваналите се мускули на гърба и краката си. Бе повел хората си от Анджиро с бърз, стегнат ход и бяха спирали само за да сменят изморените си коне. Багажът пътуваше на носилки и с пеши носачи под ръководството на Оми и още не беше пристигнал, но вече преваляше пътя, който се виеше покрай хребета. Отначало пътят от Анджиро следваше бреговата линия, след което се раздвои. Те поеха по западното му отклонение, което се отдалечаваше от брега, и се изкачиха през гъсти, гъмжащи от дивеч гори. Вдясно се издигаше връх Омура, вляво стърчаха вулканичните планини Амаги — на височина близо хиляда и седемстотин метра. Пътуването повиши настроението му — най-сетне някакво действие. Част от пътя минаваше през такива прекрасни места за лов със соколи, че той се зарече един ден да ловува из цяло Идзу.
— Добре, много добре — похвали той Бунтаро, надвиквайки глъчката на хората си, които слизаха от конете, подрънкваха с оръжието си и се оправяха. — Справили сте се чудесно.
— Ако желаете да ми окажете чест, господарю, моля да ми разрешите още сега да убия Дзатаки и всичките му хора.
— Обиди ли ви с нещо?
— Не, напротив — държа се учтиво, както подобава на един истински придворен, но самият факт, че пътува под това знаме, е едно предателство към вас.
— Имайте търпение. Колко пъти да ви повтарям? — упрекна го Торанага дружелюбно.
— Все се боя, господарю — мрачно отговори Бунтаро. — Моля да ме извините.
— Нали бяхте приятели.
— А вие бяхте съюзници.
— Той ви спаси живота при Одавара.
— В Одавара се бихме на една и съща страна — хладно възрази Бунтаро и в следващия миг избухна: — Как може да постъпи с вас по този начин, господарю? Собственият ви брат! Колко почести сте му оказвали, колко сте воювали заедно — през целия си живот!
— Хората се променят. — Торанага насочи вниманието си към платформата. За украса от гредите бяха провесени фини копринени драперии. Красиви декоративни пискюли от пъстра коприна в тон с възглавниците образуваха приятна плетеница, а на четирите ъглови стълба беше закачен по един по-голям пискюл. — Прекалено е разкошно и придава излишно голямо значение и на срещата. Искам всичко, да е по-простичко. Приберете завесите, всички пискюли и възглавници, върнете ги на търговците, а ако откажат да върнат парите на интенданта, наредете му да ги продаде. Да се сложат четири — не, две възглавници, съвсем обикновени, напълнени с оризови люспи.
— Добре, господарю.
Погледът на Торанага се спря на извора и той се запъти натам. Водата вдигаше пара миришеше на сяра и със съскане преминаваше през процепа в скалите. Тялото му изнемогваше за една хубава баня.
— А християнинът?
— Моля, господарю?
— Цуку-сан, християнският свещеник?
— А, той ли? Някъде в селото е, отвъд моста. Забранено му е да минава отсам без ваше разрешение. Защо? Важно ли е? Той спомена, че ще е голяма чест за него, ако го приемете, когато ви е удобно. Да го доведа ли?
— Сам ли беше?
Бунтаро сви устни.
— Не, придружават го двадесет послушници, всички с тонзури като него — до един от Кюшу, самураи от добър произход. На хубави коне, но без оръжие. Накарах да ги претърсят. От главата до петите.
— А него?
— И него, разбира се. Дори по-старателно от останалите. В багажа му открихме четири пощенски гълъба. Конфискувах ги.
— Добре. Да се унищожат. Много съжаляваме, но храната не им понесла… Ясно ли е?
— Да, господарю. Искате ли да го видите още сега?
— Не, по-късно.
Бунтаро свъси вежди.