— Сгреших ли, дето накарах да го претърсят?
Торанага поклати глава, разсеяно погледна назад към хребета и се замисли.
— Изпратете двама доверени хора да надзирават мускетния полк.
— Вече го сторих, господарю. — Лицето на Бунтаро светна от задоволство. — И в личната охрана на Ябу си имаме шпиони. Не може да пръдне, без да научим за това, стига да пожелаете.
— Добре.
Началото на кервана с багажа, все още някъде в далечината, се показа иззад един от завоите на криволичещата планинска пътека. От мястото, където беше застанал, Торанага различи трите носилки. Оми най-отпред на кон, а до него Анджин-сан, който яздеше със същата лекота и грация.
— Доведох жена ви — обърна той гръб на кервана и отново заговори Бунтаро.
— Да, господарю.
— Помоли ме да и разреша да замине за Осака.
Бунтаро го погледна, но нищо не каза. После присви очи и ги впи в едва забележимите фигури горе, на високото.
— Разреших и при условие, че и вие, разбира се, давате съгласието си.
— Щом сте съгласен, господарю, значи и аз съм съгласен.
— Мога да и разреша да пътува по суша от Мишима или да придружи Анджин-сан до Йедо, а оттам да продължи за Осака по море. Анджин-сан е готов да отговаря за нея, ако вие нямате нищо против.
— По море е по-безопасно — изръмжа Бунтаро, който кипеше от гняв.
— Всичко ще зависи от посланието, което ми носи Дзатаки. Ако Ишидо ми обявява открито война, тогава, естествено, ще и забраня да пътува. Ако ли не, може да тръгне още утре или вдругиден, ако сте съгласен.
— Съгласен съм с всяко ваше решение.
— Предайте днес следобед всичките си задължения на Нага-сан. Моментът е подходящ да се сдобрите с жена си.
— Моля да ме извините, господарю, но моят дълг е да бъда до хората си. Моля да ме оставите при тях — докато отпътувате безопасно.
— Довечера предавате работите си на сина ми. Двамата с жена ви ще вечеряте с мен. Ще отседнете в хана. И ще се сдобрите.
Бунтаро заби поглед в земята. После се обади с каменно лице:
— Да, господарю.
— Заповядвам ви да се опитате да се сдобрите с нея. — На Торанага му се искаше да добави: „По-добре почтен мир, отколкото война“, но това не беше истина и можеше да послужи като аргумент за философски спор, а се чувствуваше уморен и не му се разговаряше — копнееше само за баня и почивка. — А сега ми доведете кмета.
Кметът и старейшините се хвърлиха да му се кланят и да го приветствуват най-церемониално. Торанага само им заяви направо, че сметката, която ще представят накрая на интенданта му, трябва да бъде, разбира се, честна и разумна.
— Разбрано ли е?
— Хай — отвърнаха те покорно в хор, благославяйки наум боговете за неочаквано добрата сполука и тлъстата печалба, която това посещение без съмнение им носеше. С още повече поклони, комплименти и уверения за голямата чест, която им бе оказана с възможността да бъдат в услуга на най-великия даймио в империята, пъргавият стар кмет го поведе към ханчето.
Торанага го обходи цялото през тълпите кланящи се усмихнати прислужнички от всички възрасти — най-отбраните жени на селото. Около доста безличната градина с малък чаен дом по средата имаше десет стаи, отзад бяха кухните, а от западната страна, сгушена в скалите, беше голямата баня с минерална вода. Около всички постройки се издигаше спретната ограда, а до банята водеше покрита пътечка. Изобщо ханът можеше много лесно да се отбранява.
— Нямам нужда от целия хан, Бунтаро-сан — върна се той на верандата. — Три стаи ми стигат — една за мен, една за Анджин-сан и една за жените. Вие ще вземете четвъртата. Няма защо да плащаме за останалите.
— Интендантът ми съобщи, че е сключил много изгоден договор за целия хан, господарю — ще се плаща на ден, и то по-малко от половин цена, — защото още не е настъпил сезонът. Одобрих разходите заради вашата безопасност.
— Добре сте направили — неохотно се съгласи Торанага. — Но на тръгване искам да погледна сметката. Няма защо да се прахосват пари. Напълнете тогава стаите с телохранители, по четирима души в стая.
— Да, господарю. — Бунтаро и без това възнамеряваше да постъпи точно така. Торанага се запъти към стаята си в източното крило, следван от двама телохранители и четири от най-миловидните прислужнички. Бунтаро се запита разсеяно: какви жени? За кои жени е стаята? Фуджико? Какво пък, каза си накрая уморено, скоро ще разбера.