Покрай него притича една прислужница, усмихна му се лъчезарно, а той отвърна на усмивката и. Беше младичка, хубава, с мека кожа и той бе спал с нея предната нощ.
Все още потънал в мрачни мисли, той излезе на двора и впери поглед нагоре към пътя.
Защо Осака?
В часа на козата пазачите на моста заеха местата си. Кортежът тръгна да преминава през него. Най-отпред вървяха вестоносците със знамената, украсени с всевластния йероглиф на регентите, следвани от разкошна носилка, и накрая от охраната.
Селяните се закланяха. До един бяха на колене, смаяни от този невиждан разкош и величие. Кметът предпазливо се бе поинтересувал дали да събере цялото село в чест на голямото събитие. Торанага изпрати да му съобщят, че всички, които не са на работа, могат да присъствуват, ако получат разрешение от господарите си. Тогава кметът много старателно подбра представителна делегация предимно от старци и послушни младежи, колкото да има зрители(макар че на всички им се искаше да присъствуват), но без да нарушават заповедта на даймио. Останалите надничаха скришом иззад прозорците и вратите, от които най-добре се виждаше всичко.
Сайгава Дзатаки, господар на провинция Шинано, беше с пет години по-млад от Торанага и имаше същите широки рамене и едър нос. Обаче нямаше шкембе, рядката му брадичка бе черна и дълга, а очите му бяха като тесни цепки. Макар че когато не бяха един до друг, хората откриваха невероятна прилика между двамата, братя, сега ясно личеше колко са различни. Кимоното на Дзатаки беше от най-скъпа коприна, бронята му лъщеше, а мечовете очевидно често влизаха в употреба.
— Добре дошли, братко. — Торанага слезе от платформата и се поклони. Кимоното му беше съвсем просто, а сандалите — сламени, войнишки. Освен това носеше само мечовете си. — Моля да ме извините, че ви посрещам толкова неофициално, но много бързах да дойда.
— Вие ме извинете за безпокойството, което ви причиних. Изглеждате добре, братко, много добре.
Дзатаки слезе от носилката и отвърна на поклона му, като по този начин започна безкрайната, строго съблюдавана церемония, която им предстоеше да изпълнят.
— Моля ви, Дзатаки-сан, да се разположите на тази възглавничка.
— Моля да ме извините, но за мен ще е чест, ако вие седнете пръв.
Те продължиха играта по всички правила — бяха я играли безброй много пъти един с друг, с приятели и врагове, докато се изкачваха по стълбата на властта, наслаждавайки се на правилата, които определяха всяко тяхно движение и дума, а същевременно предпазваха честта им, за да не сбърка някой и по този начин да изложи себе си и мисията си на опасност.
Най-сетне се разположиха един срещу друг на възглавниците, на разстояние два меча. Бунтаро се настани зад Торанага, от лявата му страна. Главният помощник на Дзатаки, възрастен самурай с прошарена коса, също седна зад него, от лявата му страна. Около платформата на двадесет крачки разстояние насядаха в редици самураите на Торанага, нарочно облечени в дрехите, с които бяха пътували, но затова пък оръжието им беше в безупречно състояние. Оми кръстоса крака на земята, до ръба на платформата, а Нага — от другата страна. Хората на Дзатаки бяха издокарани в най-официалното си и скъпо облекло, с огромни връхни дрехи с рамене като криле и сребърни токи на коланите. Те също бяха отлично въоръжени и също се настаниха на двадесет крачки от платформата.
Марико поднесе чая и двамата братя започнаха да си разменят безобидни учтиви реплики. Когато настъпи подходящият момент, Марико се поклони и си тръгна, а Бунтаро, който болезнено усещаше присъствието й, се почувствува безкрайно горд от нейното изящество и красота. И тогава, малко прибързано, Дзатаки изведнъж изтърси:
— Нося ви заповед от Съвета на регентите.
Всички замряха. Дори собствените му хора се ужасиха от нечуваната, му грубост — той нагло бе произнесъл „заповед.“ вместо „послание“ и изобщо не бе изчакал Торанага да го попита: „С какво мога да ви услужа?“, както изискваше церемонията.
Нага стрелна с очи меча на Дзатаки, после баща си. Забеляза как вратът на Торанага пламна, което беше сигурен признак, че всеки момент може да последва яростно избухване. Ала изразът на лицето му остана невъзмутим и Нага изумен чу сдържания му глас:
— Много се извинявам, заповед ли казахте? За кого, братко? Да не би да носите послание?
Дзатаки рязко измъкна от ръкава си двата свитъка. При това неочаквано движение ръката на Бунтаро се стрелна към дръжката на меча, защото ритуалът изискваше всички жестове да бъдат умишлено забавени. Торанага не бе помръднал.