— Така ли? — Торанага прикри задоволството си, че принуди Ябу да признае онова, за което сам се бе досетил, и че част от истината най-сетне излезе наяве. — Тогава моля да ме извините, Оми-сан. Аз, естествено, предположих, че сте присъствували.
— Грешката е моя, господарю. Трябваше да настоявам. Вие сте прав, не изпълних дълга си към моя господар. Трябваше да бъда по-настойчив. Моля да ми простите, Ябу-сан, моля и вие да ми простите.
Но преди Ябу да успее да се обади, Торанага пак заговори:
— Разбира се, че ви прощаваме, Оми-сан. Щом вашият господар не ви е допуснал до срещата, това си е негово право. Нали вие не сте го допуснали, Ябу-сан?
— Да… но не мислех, че има някакво значение. Да не мислите, че аз…
— Е, няма как, злото е сторено. Какво възнамерявате на правите?
— Разбира се, че ще пренебрегна посланието. — Ябу беше обезпокоен. — Мислите, че не биваше да го приемам ли?
— Разбира се. Трябваше и вие да се спазарите за един ден. Или дори за повече. Седмици — добави Торанага, като завъртя ножа по-дълбоко в раната и злобно се зарадва, че глупостта на Ябу го бе натикала в капана. Ни най-малко не го занимаваше предателството, към което Ябу несъмнено е бил подтикван с подкупи, ласкателства, увещания или заплахи. — Много съжалявам, но сега сте обвързан. Както вие обаче сам казахте — колкото по-бързо реши човек на чия страна да застане, толкова по-добре. — Той се изправи. — Довечера няма нужда да се прибирате в полка. Ще вечеряте с мен. Уредил съм и забавления.
За всички, добави той наум, страшно доволен.
Умелите пръсти на Кику се плъзгаха по струните на самисена, здраво стиснали плектъра. Сетне тя запя и чистият и глас изпълни притихналата нощ. Всички стояха като омагьосани в голямата зала с изглед към верандата и градината зад нея, запленени от удивително красивия светлинен ефект, който се получаваше — златните нишки в кимоното на Кику отразяваха примигващите светлини на факлите при всяко нейно навеждане над самисена.
Торанага-бързо се огледа и прецени положението. От едната му страна, между Блакторн и Бунтаро, седеше Марико. От другата му страна бяха Оми и Ябу, един до друг. Почетното място все още стоеше незаето. Дзатаки беше поканен, но, разбира се, отказа — много съжалявал, но не се чувствувал добре. Впрочем бяха го видели да препуска в галоп по северните склонове и сега по всяка вероятност спеше с някоя от наложниците си с присъщата си легендарна надареност. Тук беше и Нага с грижливо подбраната от него охрана, а някъде в дъното се виждаше Гьоко. Кику-сан бе коленичила на верандата с лице към тях и с гръб към градината — тъничка, самотна и тъй изящна.
Права беше Марико, помисли си Торанага. Тази куртизанка си заслужава парите. Духът му бе успокоен от присъствието й и той почти забрави неприятностите си с Дзатаки. Дали да изпратя да я повикат и тази нощ, или да си легна сам? Споменът за предишната нощ го изпълни с приятни усещания.
— Искали сте да ме видите, Гьоко-сан? — попита я той, след като я прие в покоите си в крепостта.
— Да, господарю.
Той запали пръчка благовоние — времето, за което тя бе поискала от него аудиенция.
Гьоко се поклони, но той сякаш не я забелязваше. За пръв път виждаше Кику толкова отблизо. А близостта подчертаваше изящните и черти, все още непохабени от напрегнатата и професия.
— Бихте ли ми посвирили, докато разговаряме? — помоли я той, изненадан, че Гьоко се кани да говори пред нея.
Кику незабавно се подчини, но снощното и пеене не можеше да се сравни със сегашното. Снощи то беше просто една отмора — акомпанимент към деловите въпроси, които трябваше да бъдат обсъдени. А тази нощ изпълнението й възбуждаше, очароваше и… обещаваше.
— Господарю — започна официално Гьоко. — Мога ли най-напред да ви благодаря смирено за честта, която оказвате на мен, на скромния ми дом и на Кику-сан, първата от моите дами в Света на върбите? Съзнавам напълно, дори съм убедена, че цената, която искам за нейния договор, е възмутителна и невъзможна и мъдрите дами Касиги и Тода ще вземат окончателно решение за нея до изгрев слънце. Ако работата беше опряла до вас, вие отдавна щяхте да сте решили, защото сумата е обидно малка за кой да е самурай, камо ли за най-великия даймио в империята.
Гьоко млъкна за миг, за да провери какъв е ефектът от думите и. Той обаче не се хвана на въдицата и продължи, леко да си вее, което можеше да се изтълкува като раздразнение от нейната многословност, одобрение на комплимента или решително отхвърляне на исканата цена — в зависимост от това как бе настроена да го приеме. Защото и на двамата им беше пределно ясно кой всъщност трябваше да даде съгласието си за въпросната сума.