— Моля да ми простите, отче, съгреших … — измърмори със запъване нещастникът, напълно съкрушен. — Моля да ми прос…
— Повтарям: прощава всемогъщият бог, а не аз. Ти си извършил смъртен грях! Как можа!
Отговорът едва се чу:
— Много съжалявам, отче.
Послушникът беше слаб, крехък, тридесетгодишен. При покръстването си бе получил името Жозеф. Останалите послушници, също кандидати за встъпване в езуитския орден, бяха на възраст от осемнадесет до четиридесет години. Всички бяха с тонзури, от благороден самурайски произход, родом от провинциите на остров Кюшу, старателно готвени за свещеници, макар и нито един да не бе ръкоположен.
— Но аз се изповядах, отче — настоя Жозеф, все така със сведена глава.
— И ти смяташ това за достатъчно! — избухна Алвито. После, изгубил търпение, се обърна и отиде до прозореца. Стаята беше съвсем обикновена, рогозките не бяха лошо качество, но книжните паравани бяха доста зле подлепени. Самото ханче беше твърде невзрачно, третокласно, но по-добро не можа да намери в цяло Йокосе — всички останали бяха заети от самураите. Той се вгледа навън в тъмната нощ, заслушан с половин ухо в пеенето на Кику, което се извисяваше отдалеч над шума на реката. Алвито знаеше, че ще изпратят да го повикат чак когато куртизанката спре да пее. „Мръсница“ — промърмори си той едва чуто. Японското пеене му звучеше като фалшиво виене и го дразнеше повече от всеки друг път, което пък засилваше яда му от провинението на Жозеф. — Чуйте какво ще ви кажа, братя — обърна се той към останалите. — Трябва да съдим брат Жозеф, който снощи е бил при проститутка тук, в този град, нарушил е свещената си клетва за непорочност и свещената си клетва за послушание, осквернил е безсмъртната си душа, положението си на езуит, мястото си в църквата и всичко, свързано с това. Питам ви сега пред лицето на бога — грешили ли сте и вие като него?
Те до един поклатиха отрицателно глави.
— Правили ли сте като него?
— Не, отче.
— Ти, нещастнико! Съзнаваш ли греха си сега, пред бога?
— Да, отче, нали вече си приз…
— Пак те питам, сега, пред бога — за пръв път ли ти беше?
— Не, не беше — призна си Жозеф. — Бях и при една друга, преди четири дни в Мишима.
— Но… но нали вчера имахме литургия! Нали се изповяда и снощи, и предишната нощ, нима… ами вчерашната литургия? За бога — ти не си се изповядал и така си приел светото причастие — в пълно съзнание за смъртния си грях!
Отец Жозеф бе станал пепелявосив от срам. Езуитите го бяха взели да го възпитават от осемгодишен.
— Беше ми за пръв път, отче… преди четири нощи. Цял живот не съм прегрешавал. Но бях изкушен — и да ми прости пресветата Дева, — не устоях. Аз съм тридесетгодишен, мъж съм все пак — всички сме мъже. Моля ви, отче, Исус отецът е прощавал на грешниците — защо да не можете и вие да ми простите? Все пак сме мъже…
— Ние сме преди всичко свещеници!
— Не сме истински свещеници! Не сме ръкоположени. Не сме дори встъпили в езуитския орден. Не сме приели като вас четвъртия обет — начумерено възрази Жозеф. — Другите ордени ръкополагат братята си, а езуитите не го правят. Защо да не…
— Затваряй си устата!
— Няма да я затварям! — пламна Жозеф. — Моля да ме извините, отче, но защо да не бъдат ръкоположени някои от нас? — Той посочи един от братята — висок кръглолик мъж, който спокойно и невъзмутимо следеше спора. — Защо да не бъде ръкоположен брат Микаел? От дванадесетгодишен учи за свещеник. Вече е тридесет и шест годишен и е безупречен християнин, почти светец. Покръстил е хиляди, а все още не е ръкоположен, макар че…
— Ще млъкнеш ли, в името на бога?
— В името на бога, отче, защо да не бъдат ръкоположени някои от нас? Все някой трябваше да се осмели да ви попита! — Жозеф се беше изправил на крака. — Шестнадесет години вече уча, брат Матео — двадесет и три, Жулиао дори повече, цял живот — безброй години. Знаем всички молитви и химни дори по-добре от вас, а двамата с Михаел говорим не само португалски, но и латин…
— Млъкни!
— …латински, изнасяме повечето служби и спорове с будистите и останалите неверници, вършим по-голямата работа около покръстването. Ние я вършим! В името на бога и светата Дева — кое не ни е наред? Защо не сме достатъчно добри за езуитите? Дали не е, защото не сме нито португалци, нито испанци? Защо досега няма ръкоположен японец?