— Прости ми, брат Микаел.
Микаел продължи да се приближава бавно към него.
— Спри, Микаел! О стави го! — заповяда Алвито.
Микаел се подчини на сантиметри от смъртоносното острие.
— Господ да се смили над теб, Жозеф — каза силно пребледнелият Алвито. — Отлъчвам те от църквата. Душата ти е обладана от сатаната както на земята, така и отвъд. Махни се!
— Отказвам се от християнския бог! Аз съм японец — шинтоист! Сега вече съм собственик на душата си. Не се боя! — крещеше Жозеф. — Да, ние сме горди, не сме като варварите. Ние сме японци, а не варвари! Дори и селяните ни не са варвари!
Алвито тържествено, с широк жест прекръсти въздуха пред себе си, за да предпази всички от богохулството, и безстрашно обърна гръб на ножа.
— Нека се помолим заедно, братя. Сатаната е проникнал сред нас.
Останалите също се извърнаха, много от тях натъжени, някои все още дълбоко потресени. Само Микаел не се помръдна, с вперен в Жозеф поглед. Жозеф рязко свали от себе си кръста и броеницата. Щеше да ги запрати настрани, но Микаел отново протегна ръка.
— Моля те, братко, моля те — дай ми ги. Това е такъв малък дар.
Жозеф го изгледа продължително и му ги подаде.
— Моля те да ми простиш.
— Ще се моля за теб — каза Микаел.
— Не ме ли чу — отказах се от бога!
— Ще се моля Той да не се отказва от теб, Уранага-но-Тадамаса-сан.
— Прости ми, братко.
Жозеф пъхна ножа в пояса си, отвори рязко вратата и като сляп излезе на верандата. Хората отвън го наблюдаваха с любопитни очи, сред тях бе и рибарят Уо, застанал търпеливо в сянката. Жозеф прекоси двора и се запъти към портата. Един самурай му препречи пътя.
— Стойте!
Жозеф спря.
— Къде отивате, моля?
— Много съжалявам, моля да ме извините… не знам…
— Аз служа на господаря Торанага. Много съжалявам, но без да искам, чух всичко. Целият хан беше принуден да ви слуша. Такива непоносими обноски… Как може вашият водач да крещи по този начин и да нарушава покоя! И вие също! Аз съм дежурен офицер и смятам, че трябва да се явите при началника на стражата.
— Мисля… благодаря… ще мина от другата страна. Моля да извини…
— Няма да вървите никъде, много съжалявам. Ще се явите при моя началник.
— Какво? Ах, да. Да, много съжалявам, разбира се — опитваше се да размисли Жозеф.
— Добре. Благодаря.
Чуха се нечии стъпки и самураят се обърна. Откъм моста се зададе втори самурай и го поздрави.
— Изпратен съм да заведа Цуку-сан при господаря Торанага.
— Добре. Чакат ви.
Глава четиридесет и трета
Торанага следеше с поглед високия свещеник, който се приближаваше към него. Той прекоси поляната и на трепкащата светлина на факлите тясното му лице изглеждаше по-изпито от обикновено, като впечатлението се подсилваше от чернотата на брадата му. Оранжевото му будистко расо беше с елегантна кройка, а от пояса му висяха кръст и броеница.
На десет крачки от Торанага отец Алвито коленичи и почтително се поклони, с което започна обичайните официалности.
Торанага седеше сам на платформата. Телохранителите му стояха в полукръг около нея, на достатъчно голямо разстояние, за да не чуват. Само Блакторн седеше по-наблизо, облегнат удобно върху платформата, както му бе наредено, и пронизваше с поглед свещеника. Алвито с нищо не показа, че го е забелязал.
— Приятно ми е да ви видя, господарю — започна той, когато вежливостта вече му позволяваше да заговори.
— И на мен ми е приятно да ви видя, Цуку-сан — махна Торанага на свещеника да се намести удобно на възглавничката, поставена върху рогозка на земята, точно пред платформата. — Отдавна не съм ви виждал.
— Да, господарю, много неща имам да ви разкажа. — Алвито веднага забеляза, че възглавничката бе поставена на земята, а не на подиума. Забеляза също и самурайските мечове, затъкнати в пояса на Блакторн в непосредствена близост до Торанага, както и небрежната му поза. Значението на тези два факта му беше пределно ясно. — Нося ви поверително послание от Делегата посетител, който най-почтително ви поздравява.
— Благодаря. Първо ми разкажете за себе си.
— Ах, господарю! — Алвито знаеше, че Торанага не може да не е усетил колко е разстроен, макар да се бе постарал да прикрие настроението си. — Тази нощ осъзнавам с пределна яснота всичките си грешки. Иска ми се да отхвърля земните си задължения, да се оттегля и да се моля, да моля бога за снизхождение. — Умираше от срам, задето не бе успял да сдържи гнева си. Колкото и ужасен да бе грехът на Жозеф, той самият бе действувал прибързано и глупаво в яда си. Негова беше вината, че една душа бе обречена и изгубена за вечни времена. — Нашият бог е казал: „Моля ви, татко, нека ме отмине тази горчива чаша.“ Но дори и той е трябвало да я изпие до дъно. А ние на този свят трябва да се стараем да следваме примера му доколкото можем. Моля да ме извините, че съм допуснал грижите ми да проличат на лицето ми.