— Значи тези двама даймио християни не желаят да сключат никакво споразумение, дори тайно?
— Не, господарю. Ние опитахме дори…
— Никаква отстъпка, никаква?
— Не, господарю…
— Нито пазарлък, нито разбирателство, нито компромис, нищо?
— Нищо, господарю. Опитахме дори с убеждение и принуда. Моля да ми повярвате.
Алвито знаеше в какъв капан се намира и лицето му отразяваше донякъде обзелото го отчаяние.
— Ако можех, щях да ги заплаша с отлъчване от църквата, макар че подобна заплаха би била безполезна, тъй като мога да я изпълня само в случай, че извършат някакъв смъртен грях, който не желаят да изповядат, да се смирят и да се покаят. Но дори една заплаха за постигане на временна изгода би била много погрешна стъпка от моя страна, смъртен грях. Бих се обрекъл на вечни мъки.
— Искате да кажете, че ако съгрешат спрямо вашата вяра, тогава бихте ги отлъчили?
— Да. Но не твърдя, че това ще ги принуди да преминат на ваша страна, господарю. Моля да ме извините, но те… в момента са изцяло срещу вас. И двамата много ясно ни дадоха да го разберем — и заедно, и поотделно. Моля се на господа да променят решението си. Ние ви обещахме да опитаме, заклехме се пред бога — и Делегатът посетител, и аз. Изпълнихме обещанието си. Но не успяхме да ги склоним.
— Значи ще загубя — каза Торанага. — Разбирате това добре, нали? Ако те останат на страната на Ишидо, всички даймио християни ще ги последват. И тогава ще загубя. Съотношението ще е двадесет техни самураи срещу един мой. Така ли е?
— Така е.
— Какво възнамеряват да правят? Кога ще ме нападнат?
— Не знам, господарю.
— А ако знаехте, щяхте ли да ми кажете?
— Да, щях.
Съмнявам се, помисли си Торанага и се загледа в нощта. Тежестта на бремето му щеше да го смаже. Значи все пак ще се наложи да обява „Алено небе“, каза си безпомощно. Глупавото, обречено на провал нападение срещу Киото.
С омраза си помиели за позорната клопка в която бе хванат. Също като тайко и Города преди него, и той трябваше да търпи християнските свещеници, защото се бяха впили в португалските търговци като конски мухи и държаха иначе непокорното си паство в абсолютно светско и духовно подчинение. Без свещениците нямаше търговия. Тяхната добра воля като посредници в преговорите, свързани с Черния кораб, беше от жизненоважно значение, защото говореха и двата езика и двете страни еднакво им се доверяваха, и ако империята затвореше завинаги вратите си за тях, всички варвари щяха да отплават и никога нямаше да се върнат. Той си спомни как тайко се опита един — единствен път да се отърве от свещениците и в същото време да поощри търговията. Две години — никакъв Черен кораб. Шпионите докладваха, че главният жрец на свещениците, разположил се в Макао като отровен черен паяк, заповядал да се прекрати всякаква търговия като наказателна мярка срещу указите на тайко за прогонване на свещениците, тъй като му беше пределно ясно, че в крайна сметка, тайко ще склони глава. И наистина, на третата година той се примири с неизбежното и покани свещениците да се завърнат. Все едно, че изобщо не знаеше за съществуването на собствените си укази и причините за бунтовете, предизвикани от свещениците.
Не можеш да се скриеш от действителността, мислеше Торанага. Не можеш. Не вярвам на думите на Анджин-сан, че търговията е също тъй жизненоважна за варварите, както и за нас, че алчността им ще ги принуди да търгуват, независимо какви мерки ще предприемем срещу свещениците. Рискът е прекалено голям, за да си правя опити, нямам нито време, нито власт. Нали направихме един опит — не успя. Кой знае? Може би свещениците, щяха да издържат тогава и десет години — достатъчно са безкомпромисни. А ако заповядат да се сложи край на търговията, според мен така и ще стане. Ние не можем да чакаме десет години. Нито дари пет. А ако изгоним всички варвари, на английския варварин ще са му нужни двадесет години, за да запълни празнотата, и то при положение, че говори истината, и ако — едно огромно „ако“ — ако китайците се съгласят да търгуват с тях вместо с южните варвари. А не мисля, че китайците ще променят установените си навици. Никога не са го правили. Двадесет години е прекалено дълго. И десет години е прекалено дълго.
Не можеш да избягаш от действителността. Дори от най-страшната действителност — призрака, от когото тайно се ужасяваха и Города, и тайко и който сега надига гнусната си глава срещу нас: че ако притиснеш фанатичните безстрашни християнски свещеници прекалено силно до стената, те ще упражнят всичкото си влияние, всичката си търговска и морска мощ и ще застанат зад някой от християнските даймио. Нещо повече — ще предизвикат нахлуване на облечени в железни доспехи, също тъй фанатизирани конквистадори, въоръжени с най-модерни мускети, за да подкрепят същия този даймио християнин — както за малко да направят последния път. Само по себе си едно нахлуване на варварски войски, колкото и многобройни да са, придружени от техни свещеници, не представлява заплаха за нашите обединени военни сили. Смазахме войските на Кублай хан и можем да се справим с всеки нашественик. Но ако се съюзят с някой от нашите хора, някой от влиятелните даймио християни с многобройни армии от самураи, и ако междувременно империята бъде обхваната от гражданска война, нищо чудно най-накрая да предадем на този даймио абсолютната власт над всички нас.