Когато се върна на мястото си, той я попита:
— Може би сега ще пожелаете чай?
— Би било голяма чест. Моля ви, не си правете труда заради мен.
— За мен е голяма чест. Вие сте моя гостенка.
И той започна да я обслужва. Церемонията отиваше вече към своя край.
В настъпилата тишина Марико остана неподвижна, запази спокойствието си, сякаш не и се искаше да приеме края на церемонията и да наруши покоя, който я обкръжаваше. Ала усещаше напрегнатия му поглед. Чайната церемония беше свършила. Животът трябваше да започне отново.
— Изпълнихте всичко безупречно — прошепна тя, обзета от тъга. От ъгълчето на окото и се търкулна сълза и нейното падане разкъса сърцето му.
— Не, не… моля да ме извините… вие сте прекрасна… всичко друго е най-обикновено — изненада се той от неочакваната и похвала.
— По-съвършена ча-но-ю не съм наблюдавала — трогна се тя от оголената искреност в гласа му.
— Не, моля да ме извините. Ако беше както трябва, причината е само във вас, Марико-сан. Не беше нищо особено — вашето присъствие придаде съвършенство на церемонията.
— Според мен беше безупречна. Всичко беше безупречно. Колко ми е тъжно, че други, много по-достойни от мен, не можаха да се насладят на такава красота… — Очите и блестяха влажно в трепкащата светлина.
— Вие бяхте тук. И това е всичко. Тя беше само за вас. Другите не биха я разбрали.
Тя усети топлите сълзи по бузите си. При други обстоятелства би се срамувала от тях, но сега дори не ги забелязваше.
— Как да ви се отблагодаря?
Той вдигна стръкче мащерка и се пресегна с разтреперана ръка да избърше с него една от сълзите и. Тя сведе безмълвно поглед към клонката и блесналата капчица, тъй малки в голямата му ръка.
— Всичко, което направих, е нищо в сравнение с това. Благодаря ви — прошепна той и се загледа в сълзата върху нежното стръкче.
Едно въгленче се търкулна от купчината, а той, без да се замисли, взе дилафа и го върна на мястото му. Из въздуха затанцуваха искри и горящата планина изригна като вулкан.
И двамата се затвориха в себе си, обзети от приятна тъга, свързани от простата красота на тази единствена сълза, доволни един от друг в безмълвната тишина, смирени, с пълното съзнание, че даденото е било върнато неопетнено.
После той се обади:
— Ако дългът не ни забраняваше, бих ви помолил да се присъедините към мен в смъртта. Още сега.
— Бих дошла с вас. На драго сърце — незабавно откликна тя. — Хайде да посрещнем смъртта. Още сега.
— Не можем. Имаме задължения към господаря Торанага.
Тя извади острата кама, която винаги носеше в пояса си, и я положи почтително на рогозката.
— Позволете ми да се приготвя.
— Не. Това значи да пренебрегнем дълга си.
— Което ще бъде, ще бъде. Ние двамата не можем да променим нещата.
— Така е. Но нямаме право да си тръгнем преди нашия господар. Нито вие, нито аз. Той още има нужда от всеки свой надежден васал. Моля да ме извините, но съм, принуден да ви забраня.
— Би ми доставило удоволствие да си отида тази вечер. Готова съм. Нещо повече — от все сърце желая да отпътувам отвъд. Душата ми прелива от радост. — Тя се усмихна неуверено. — Извинете ме за егоизма, който проявих. Напълно сте прав за задълженията ни.
Наточеното като бръснач острие проблесна на светлината на свещта. Те се загледаха в него, потънали в съзерцание. Той пръв наруши магията.
— Защо Осака, Марико-сан?
— Трябва да свърша там някои неща, които само аз мога да свърша.
— Бръчката на челото му стана по-дълбока. Той се загледа в сълзата, която пречупи светлината на капещата свещ и заискри в милиарди цветове.
— Какви неща?
— Неща, които засягат бъдещето на нашия дом и които съм длъжна да изпълня.
— В такъв случай трябва да отидете. — Той я погледна изпитателно. — Но защо сама?