— Да. Това ще е най-правилно. — Той се загледа в камата и и добави мрачно: — Ах, Марико-сан, с нищо не можем да помогнем на господаря Торанага. Трябва да спечели, иначе е загубен. Но независимо дали ще победи, или ще загуби, много народ ще падне в боя.
— Да.
Замислен, той свали поглед от острието и се загледа в стръкчето мащерка с все още чистата сълза.
— Ако загуби преди моята смърт — или след нея, — аз или някой от моите хора ще убие Анджин-сан.
В мрака лицето и беше ефирно, неземно. Лекият полъх раздвижваше тънки кичурчета коса, но от това тя приличаше още повече на статуетка.
— Моля да ме извините, ще разрешите ли да попитам: защо?
— Защото е твърде опасен, за да го оставим жив. Неговите знания и идеи, макар да съм чул само малка част от тях, и то не от първа ръка… ще заразят империята, дори Яемон. Торанага-сама вече е под негово влияние, нали?
— Той цени неговите знания.
— Щом Торанага-сама умре, това ще е и смъртната присъда на Анджин-сан. Но се надявам очите на нашия господар да се отворят още преди това. — Свещта, от която капеше восък, запращя и угасна. Той погледна към Марико. — И вие ли сте под негово влияние?
— Той е много интересен човек. Мисленето му е тъй различно от нашето… схващанията му за ценностите… и те са в много отношения коренно различни и понякога е тъй трудно да го разбереш. Веднъж се опитах да му обясня ча-но-ю, но той не можа да проумее нищо.
— Трябва да е ужасно да се родиш варварин — ужасно!
— Да.
Погледът му отново се спря на камата.
— Някои хора смятат, че в предишния си живот Анджин-сан е бил японец. Не е като другите варвари и… така се старае да говори и действува като нас, макар че не му се удава много, нали?
— Съжалявам, че не видяхте как за малко не извърши сепуку, Бунтаро-сан. Аз… беше нещо изумително. Видях как смъртта го посети, но бе спряна от ръката на Оми. Ако наистина е бил японец в предишния си живот, това би обяснило много неща. Торанага-сама е на мнение, че сега е много ценен за нас.
— Време е да спрете да го обучавате и отново да станете японка.
— Моля, господарю?
— Според мен Торанага-сама е изпаднал под негово влияние. И вие също.
— Моля да ме извините, но не мисля така.
— Онази нощ в Анджиро, когато ме обзе силният гняв, почувствувах, че сте с него, в съюз срещу мен. Това, разбира се, беше ужасна мисъл, но аз го усетих.
Тя отмести поглед от острието и го насочи право в очите му, без да отговори. Още една свещ затрептя, за пръска восък и изгасна. Остана да свети само една, последната.
— Да, как го мразех през онази нощ! — продължи Бунтаро със спокоен глас. — И така му желаех смъртта — и вашата, и на Фуджико-сан. Лъкът ми започна да нашепва, както прави понякога, молеше ме да му разреша да го убие. И когато призори го видях да се спуска на долу по хълма с онези подли, малодушни пищовчета в ръце, стрелите ме замолиха да им дам да се напият с кръвта му. Но аз отложих това убийство и се сдържах, защото бях отвратен от лошите си обноски повече, отколкото от него самия, бях посрамен от тях и от сакето. — Умората му започна да си личи. — За толкова много неща имаме да се срамуваме двамата с вас, нали?
— Да.
— Вие не искате да го убия, нали?
— Постъпвайте така, както ви диктува вашият дълг. Както и аз ще следвам своя дълг.
— Тази вечер сме отседнали в хана.
— Да.
Ала понеже тя беше такава безупречна гостенка, а ча-но-ю му се удаде както никога дотогава, той промени решението си, за да и дари също толкова време и спокойствие, колкото бе получил от нея.
— Идете в хана и спете. — Ръката му се пресегна, вдигна камата и и я подаде. — Когато листата на кленовете окапят — или когато се върнете от Осака, — ще започнем отново. Като мъж и жена.
— Да. Благодаря.
— Охотно ли се съгласявате, Марико-сан?
— Да. Благодаря.
— Пред вашия бог?
— Да, пред бога.
Марико се поклони, пое камата, прибра я на мястото й, поклони се отново и излезе.
Стъпките й заглъхнаха. Бунтаро погледна стръкчето, което все още стискаше в юмрука си заедно със сълзичката на миниатюрното листенце. Пръстите му затрепереха, когато го постави върху последните въгленчета. Сълзата се изпари със съскане.