— Ще се подчините? — Лицето на Дзатаки се изкриви от недоверие. — Вие, Торанага-но-Миновара, вие ще…
— Чуйте ме — прекъсна го Торанага със звънкия си Повелителен глас, който екна през поляната, без той да го повишава. — Всеки е длъжен да се подчинява на Съвета на регентите. Макар че е незаконен, той е все пак в пълен състав и никой даймио няма право да нарушава целостта на империята, колкото и да е прав. Империята преди всичко. Ако един даймио се разбунтува, дълг на всички останали е да го заличат от лицето на земята. Заклех се на тайко, че никога няма да наруша пръв мира, и ще сдържа обещанието си, макар земята ни да е обладана от зло. Приемам поканата. Днес.
Ужасени, всички самураи се опитваха да отгатнат какво можеше да означава този невероятен ход. Те съзнаваха ясно, че повечето от тях, ако не и всички, ще бъдат принудени да станат ронини с всички произтичащи от това последствия — да загубят престижа, доходите, семействата и изобщо бъдещето си.
Бунтаро знаеше, че ще придружи Торанага в последното му пътуване и ще сподели съдбата му — смърт заедно с цялото му семейство, целия му род, до крак. Ишидо беше негов личен враг и никога нямаше да му прости, пък и кой би поискал да остане жив, след като собственият му господар се е предал по такъв позорен начин? Карма, мислеше Бунтаро с горчивина. Вдъхни ми сили, Буда. Сега вече съм принуден да отнема живота на Марико и на нашия син, преди да отнема своя. Кога? Когато изпълня дълга си и господарят ми безболезнено и с всички подобаващи му почести отпътува за Великия безкрай. На всички ни трябва предан секундант. Всички ще си отидем като есенни листа — и бъдещето, и настоящето, и „Алено небе“, и всичко. Може да е за добро. Сега поне Яемон със сигурност ще наследи властта. Торанага-сама неизбежно се е изкушавал да я вземе в свои ръце, колкото и да отрича. Може би тайко ще заживее отново чрез сина си и след време ще започнем да воюваме с Китай и този път ще победим, ще се изкачим на върха на света, което е нашата божествена съдба. Да, Очиба и Яемон няма да ни предадат, както направиха миналия път Ишидо и подлите му съюзници.
Нага беше изумей. Как, нима няма да има „Алено небе“? Няма да има достойна война? Няма да има бой до последен дъх в Шинанските планини или в низините на Киото? Няма да има геройска смърт, защищавайки предано знамето на баща си, няма да има планини от мъртви врагове, върху които да се покатери славно преди геройската си смърт или след божествена победа? Нито дори атака с проклетите пушки? Нищо подобно — само сепуку, вероятно набързо, без достойнство и ритуал, а главата му ще бъде набучена на кол, за да се гаври с нея простолюдието. Просто смърт, и край на рода Йоши. Защото, естествено, те до един ще трябва да умрат — баща му, братята, сестрите, братовчедите, племенниците, лелите и чичовците. Очите му се спряха из Дзатаки и кръвта нахлу в мозъка му…
Оми гледаше Торанага с невиждащи очи, изяждан от омраза. Господарят полудя, мислеше той. Възможно ли е да бъде толкова глупав? Та ние имаме сто хиляди души плюс мускетния полк, плюс още петдесет хиляди самураи в околностите на Осака. „Алено небе“ е хиляди пъти за предпочитане пред самотния смрадлив гроб.
Ръката му натежа върху дръжката на меча и в някакъв изпълнен с безумие момент се видя устремен напред, как обезглавява Торанага и връчва главата му на Дзатаки, за да се сложи край на тази презряна игра. А после ще умре от собствената си ръка, почтено, тук, пред всички. Защото какъв смисъл имаше сега да живее? Кику беше недостъпна, договорът и откупен и собственост на Торанага, който ги предаде до един. Снощи, докато тя пееше, тялото му се печеше на бавен огън и той знаеше, че песента тайно е предназначена за него — само за него. Всепоглъщащ огън — за тях двамата. Чакай — защо да не се самоубият заедно? Защо да не умрат заедно, красиво, за да останат заедно за вечни времена? Ах, колко прекрасно би било! Да съединят душите си в смъртта като вечно доказателство за преклонението им пред живота. Ах, колко хубаво би било. Но преди това трябва да се справи с предателя Торанага.
С усилие на волята Оми се откъсна от ръба на пропастта.
Всичко тръгна не както трябваше, мислеше той. В дома ми няма мир, само яд и скандали. Мидори е вечно в сълзи. Отмъщението ми срещу Ябу не стигна доникъде. На преговорите снощи не постигнах тайно споразумение с Дзатаки, нито със и нито без Ябу. Никакво споразумение. Всичко тръгна зле. Дори когато Мура и селяните откопаха мечовете, и двата бяха тъй обезобразени от мощта на земните недра, че Торанага ме намрази — знам, че ме намрази, задето му ги показах. А сега като връх на всичко — това страхливо предателско падение.