— Съобщи на всички постове по пътя да бъдат и те готови. Ясно ли е?
— Да, господарю.
— Всичко да е изрядно.
— Да, господарю. Разчитайте на мен.
Дори Оми се сви под яростния му поглед.
Когато всичко бе готово за отпътуването му, Торанага излезе от стаята си на верандата. Всички се поклониха. Той кисело им махна с ръка да продължат да си гледат работата и изпрати да повикат собственика на хана, който угоднически му представи сметката, паднал на колене. Торанага много внимателно я провери. Всичко беше както трябва. Кимна на касиера си и му я подхвърли, после повика Марико и Анджин-сан. На нея и разреши да замине за Осака.
— Но преди това ще заминете оттук направо за Мишима. Ще предадете лично на Хиромацу-сан това послание и продължавате оттам към Йедо заедно с Анджин-сан. Отговаряте за него до пристигането си там. Вероятно до Осака ще пътувате по море — по-късно ще реша.
— Анджин-сан! Получихте ли речника от свещеника?
— Моля? Извинете, не разбрах.
Марико преведе.
— Извинете. Да, книгата взех.
— Когато се срещнем в Йедо, вече ще говорите японски по-добре от сега. Уакаримасу ка?
— Хай. Гомен насай.
Торанага се затътри унило към портата, а един самурай държеше над главата му огромен чадър, да го предпазва от дъжда. Всички самураи, носачи и селяни се поклониха едновременно, като един. Торанага сякаш не ги забеляза, качи се в покритата си носилка начело на колоната и дръпна завеските. Шестте полуголи носачи веднага я вдигнаха и потеглиха в равномерен тръс, а босите им мазолести крака шляпаха из локвите и пръскаха кал. Начело яздеше охраната от самураи, други конници обграждаха самата носилка. Зад тях следваха резервни носачи и колоната с багажа — всички забързани, напрегнати, уплашени. Колоната водеше Оми, а Бунтаро отговаряше за ариергарда. Ябу и Нага вече се бяха запътили към мускетния полк, който все още бе разположен в засада горе на хребета — той щеше да тръгне най-отзад.
— За какво ни е ариергард? От кого се пазим? — озъби се Ябу на Оми точно преди да потеглят, останали за минутка насаме.
Бунтаро изкачи пътеката към високата извита порта на хана, без да забелязва поройния дъжд.
— Марико-сан!
Тя послушно забърза насреща му, а тежките капки забарабаниха по оранжевия и чадър от навосъчена хартия.
— Да, господарю?
Погледът му се плъзна към нея изпод бамбуковата му шапка, после към Блакторн, който ги наблюдаваше от верандата.
— Кажете му…
Той млъкна.
— Да, господарю?
Бунтаро я погледна строго.
— Кажете му, че ще го държа отговорен за вас.
— Да, господарю. Но моля да ме извините, аз самата отговарям за себе си.
Бунтаро се извърна и прецени разстоянието до началото на колоната. Когато я погледна отново, лицето му не можа да прикрие напълно мъката, която го глождеше.
— Сега вече няма да има капещи листа, нали?
— Всичко е в божиите ръце, господарю.
— Не, всичко е в ръцете на господаря Торанага — презрително възрази той.
Тя вдигна очи към него и не трепна под строгия му, поглед. Дъждът ги шибаше и се стичаше от ръба на чадъра и като пелена от сълзи. Ръбът на кимоното и бе изпръскан с кал.
— Сайонара — сбогува се Бунтаро. — Довиждане в Осака.
Тя се сепна.
— Извинете, но няма ли да се видим в Йедо? Сигурно ще придружите господаря Торанага и ще пристигнем почти по едно и също време. Значи ще се видим.
— Да. Но ако се видим в Осака или след като се върнете оттам, ще започнем живота си отново. И тогава ще стане истинската ни среща.
— Да, разбирам. Извинете.
— Сайонара, Марико-сан.
— Сайонара, господарю — поклони се Марико. Той отговори набързо на поклона и и се затича през калта към коня си. Метна се на седлото и препусна в галоп, без да се обърне.
— Сбогом — каза тя, загледана след него.
Блакторн видя погледа, с който тя изпрати Бунтаро. Чакаше я под стряхата, а дъждът сякаш бе поутихнал. Подир малко началото на колоната се изгуби в облаците, а след това и носилката на Торанага. Той задиша по-спокойно, все още потресен от решението на Торанага и целия този злощастен и злокобен ден.