Алвито сви рамене. Блакторн продължи да прелиства бързо страниците, за да се увери в първоначалното си впечатление. Отлична хартия, много ясен шрифт. Номерата на страниците бяха последователни.
— Нищо не липсва — отбеляза Алвито, на който му стана забавно. — Не правим половинчати книги.
— Това е прекалено ценно, за да го дадете ей така. Какво очаквате в замяна?
— Той ни помоли да ви го дадем. Делегатът-посетител се съгласи. Затова ви го даваме. Тази година беше отпечатан — най-сетне. Нали е прекрасен? Молим ви само да го пазите, да се отнасяте добре с речника ни. Заслужава си грижливото отношение.
— Заслужава си да се пази с цената на един живот. Това е безценно знание, също като португалски морски дневник. Само че е още по-ценен. Какво искате срещу него?
— Нищо.
— Не ви вярвам. — Блакторн претегли книгата на ръка, изпълнен с още повече подозрения. Не може да не разбирате, че тази книга ще ни направи равни. Тя ми дава всички ваши познания, като ми спестява десет, ако не и двадесет години труд. С помощта на този учебник скоро ще говоря японски като вас. А веднъж като науча езика, ще мога да обучавам и други. Той е като ключ към Япония, съгласен ли сте? Езикът е ключ към всяка чужда страна. След шест месеца ще мога да разговарям с Торанага-сама без преводач.
— Да, твърде е вероятно. Ако ги имате тези шест месеца.
— Какво искате да кажете?
— Нищо повече от това, което вече ви е известно. Господарят Торанага ще е мъртъв много преди да изтече тази половин година.
— Защо? Какви новини му донесохте? След разговора си с вас ходи като ранен бик. Какво му казахте?
— Посланието ми беше само за неговите уши, лично от негово високопреосвещенство Делегата-посетител. Съжалявам, но аз съм само един вестоносец. Осака е в ръцете на генерал Ишидо, както сигурно знаете, и щом Торанага-сама възнамерява да отиде там, с него е свършено. И с вас също.
Блакторн усети как по гърба му полазиха студени тръпки.
— С мен пък защо?
— Не можете да избягате от съдбата си, лоцмане. Помогнахте на Торанага срещу Ишидо. Или вече забравихте? Грубо се намесихте в плановете на Ишидо. Поведохте бягството от пристанището на Осака. Съжалявам, но нито японският език, нито мечовете, нито самурайският ви статут ще ви отърват. Дори по-зле, че сте самурай. Ще ви заповядат да извършите сепуку, а ако откажете… — А Алвито добави със същия благ глас: — Нали ви казах вече, че са много прост народ.
— И ние, англичаните, сме прост народ — гордо отвърна той. — Като умрем, значи, сме мъртви, но преди това се отдаваме на божията воля и държим барута си сух. А в мен има още барут, не се бойте.
— О, аз никак не се боя, лоцмане. От нищо не се боя — нито от ереста ви, нито от пушките ви. Те вече нямат никакво значение, както впрочем и вие.
— Всичко е карма и ние сме в божите ръце — или както искате го наречете — отвърна Блакторн, потресен от думите му. — Но се кълна в бога, че ще си получа обратно кораба и тогава, след година-две, ще поведа насам английска флотилия и ще ви издухам от Азия право в пъкъла.
Алвито му отговори със своето непоколебимо обезкуражаващо спокойствие:
— Това е само в божите ръце, лоцмане. Но заровете са хвърлени вече и нито една от заплахите ви няма да се осъществи. Нищо. — И той го погледна, сякаш вече беше мъртвец. — Дано господ се смили над вас, защото той ми е свидетел — убеден съм, че никога няма да напуснете тези острови.
Блакторн потрепери при спомена за силната убеденост, с която Алвито произнесе тези слова.
— Студено ли ви е, Анджин-сан?
До него на верандата стоеше Марико и тръскаше чадъра си.
— О, извинете. Не, не ми е студено, мислех си нещо.
Той вдигна поглед нагоре към планинския проход. Цялата колона вече бе потънала в облаците. Дъждът бе намалял и сега падаше меко, галещо. Някаква селяни и слуги шляпаха през локвите към домовете си. Дворът се беше изпразнил, градината бе прогизнала. В селото започнаха да палят лампите. Нито при портата, нито от двете страни на моста се виждаше вече охрана. Сякаш здрачът бе обладан от безкрайна празнота.
— Нощта е много по-красива от деня, не мислите ли? — попита тя.
— Да — съгласи се той и изведнъж осъзна, че са сами и ако са предпазливи, ако и тя го желаеше, както той я желаеше, нищо не ги заплашваше.
Една прислужничка пое от ръката на Марико чадъра и донесе сухи чорапки. После коленичи и започна да избърсва краката й.