— О, да, Анджин-сан, това е самата истина — отвърна Марико бодро, макар че не се чувствуваше никак бодра. Но веднага пропъди мисълта за Торанага и Осака и отново се успокои. — Осака обаче е на много левги оттук, на безброй много пръчки време от този момент, а какво ще се случи дотогава, не знае нито Ишидо, нито светият отец. Нито впрочем и ние — никой не знае какво ще се случи. Освен всевишният. Той обаче няма да ни каже. Докато не стане, няма да знаем, така ли е?
— Хай — засмя се той. — Ах, че сте мъдра!
— Благодаря. Искам да ви предложа нещо, Анджин-сан. Нека забравим всички грижи по време на пътуването. Всички.
— Колко се радвам, че сме заедно — каза той на латински.
— Аз също. Трябва много да внимаваме с двете жени по време на цялото пътуване.
— Разчитайте на мен, госпожо.
— Разчитам. Много разчитам.
— Сега сме почти само двамата. Вие и аз.
— Да. Но онова, което беше, го няма и няма да се повтори.
— Права сте. Както винаги. И както винаги красива.
Някакъв самурай влезе през портата и я поздрави. Беше на средна възраст, с прошарена коса, сипаничаво лице, леко накуцващ.
— Много моля да ме извините, Тода-сама, но нали тръгваме призори?
— Да, Йошинака-сан. Но дори и да се забавим до обед, няма значение. Както желаете. Време имаме достатъчно.
— Да, ако нямате нищо против, по-добре да тръгнем по пладне. Добър вечер, Анджин-сан. Разрешете ми да се представя. Аз съм Акира Йошинака, капитан на вашия ескорт.
— Добър вечер, капитане.
Йошинака отново се обърна към Марико.
— Аз отговарям за вас двамата, господарке, затова ви моля да му обясните, че съм наредил на двама души да спят нощем при него, като лични негови телохранители. Освен това всяка нощ ще пазят десет часови. Ще бъдете плътно оградени. Общо разполагам със сто души.
— Много добре, капитане. Много съжалявам, обаче по-добре да не разполагате хора в стаята му. Според техните обичаи никой не бива да спи в същата стая, освен може би някоя жена. Прислужницата ми вероятно ще спи с него, така че ще бъде охраняван. Моля ви часовите да не бъдат в непосредствена близост, за да не го смущават.
Йошинака се почеса по главата и се намръщи.
— Добре, госпожо. Съгласен съм, макар че моето предложение е по-разумно. Тогава, много се извинявам, но бихте ли го помолили нощем да не излиза да се разхожда, както е навикнал. До пристигането ни в Йедо нося лична отговорност за него, а като отговарям за важни личности, ставам много нервен и притеснителен.
Той се поклони вдървено и си отиде.
— Капитанът ви моли нощем да не се разхождате сам по време на пътуването. Ако станете, през нощта, винаги вземайте някой самурай да ви придружава. Много ви моли, по този начин ще облекчите задачата му.
— Добре. Какво друго каза? Дочух нещо за спане. Не всичко можах да…
Той млъкна. От къщата се зададе Кику. Беше наметнала хавлиена роба, а около главата си бе омотала на красива чалма друга кърпа. Тя се затича боса към банята с топла минерална вода, поклони им се леко и весело им махна. Те също и махнаха.
Блакторн се загледа в дългите й крака и гъвкава походка, докато момичето изчезна в постройката. Усети, че Марико го наблюдава, и върна погледа си към нея.
— Не! — отговори той решително на мълчаливия й въпрос и поклати глава. Тя се засмя.
— Помислих си дали няма да ви е трудно… по-скоро неудобно, да я имате само за спътница след такава изключителна вечер.
— Не, няма да ми е неудобно. Напротив — много се радвам. Спомените ми са извънредно приятни. Но съм доволен, че сега принадлежи на Торанага-сама. Това облекчава нещата и за нея, и за него. И изобщо за всички. — Щеше да добави „освен за Оми“, но премълча. — В края на краищата тя беше само един великолепен скъп подарък и нищо повече. Нали така?
— Да, подарък беше.
Поиска му се да докосне Марико. Но не го направи. Вместо това се извърна и се загледа нагоре към прохода, защото не беше сигурен в онова, което прочете в погледа й. Проходът бе забулен от падналата нощ. И от облаците. От покрива с приятен ромон се стичаше вода.
— Какво друго каза капитанът?
— Нищо съществено, Анджин-сан.
Глава четиридесет и пета
Девет дни пътуваха до Мишима и всяка нощ — по за няколко часа — те бяха заедно. Без да подозира, Йошинака им помагаше. Във всеки хан, в който отсядаха, той избираше за цялата компания съседни стаи.