— Надявам се, госпожо, че нямате нищо против, но по този начин много се облекчава охраната — казваше той всеки път, а Марико се съгласяваше и се настаняваше в средната стая. От едната й страна бяха Кику и Гьоко, а от другата — Блакторн. И когато нощта напредваше, тя оставяше прислужницата си Чимоко сама в стаята и отиваше при него. Пазачите отвън не забелязваха нищо, защото стаите бяха една до друга с врати помежду им, а ханът обикновено се огласяше от нощни шумове, тракане на прибори, песните и пируването на останалите пътници и тълпите от винаги присъствуващи, готови на всякакви услуги прислужници. Само Чимоко знаеше за тайната им.
На Марико й беше ясно, че в крайна сметка Гьоко, Кику и останалите жени от групата им щяха да разберат какво става. Но това не я тревожеше. За разлика от тях, тя беше самурай. Нейната дума значеше нещо, тяхната — нищо, освен ако не я хванеха на местопрестъплението, ала никой самурай, нито дори Йошинака, не би дръзнал при нормални обстоятелства да отвори нощем вратата на стаята й, без да е получил от нея разрешение. За всички Блакторн делеше леглото си с Чимоко или някоя от прислужничките в хана. Това си беше негова работа. Така че само жена можеше да я издаде, но в такъв случай както предателката, така и всички останали жени от компанията щяха да умрат по много по-жесток и болезнен начин от нея, като възмездие за такава отвратителна постъпка. Освен това, ако тя само пожелаеше — и всички го знаеха, — можеше да ги убие, преди да стигнат Мишима или Йедо, за най-малкото истинско или мнимо провинение. Торанага не би имал нищо против. Със сигурност би одобрил смъртта на Гьоко, но освен това вътре в себе си Марико знаеше, че не би се противопоставил и на смъртта на Кику. Две хиляди и петстотин коку можеха да купят много куртизанки от Първа класа.
Така че не се боеше от жените. Боеше се от Блакторн, колкото и да го обичаше. Той не беше японец. Не бе обучен от дете да издигне между себе си и останалия свят непроницаеми вътрешни стени. Изразът на лицето му, държането или гордостта му щяха да ги издадат. Ала не се боеше за себе си. Само за него.
— Най-сетне разбрах какво означава думата „любов“ — прошепна тя първата нощ. И понеже вече не се съпротивляваше на нейните пориви, а й се отдаде напълно, страхът за неговата безопасност започна да я терзае непоносимо. — Обичам ви, но се боя за вас — шепнеше тя в прегръдките му на латински — езика на тяхната любов.
— Обичам ви, ах, колко ви обичам!
— Аз ви погубих, любов моя, защото започнах първа. Сега сме обречени. Да, погубих ви и това е самата истина.
— Не, Марико, ще стане нещо, което ще сложи всичко на мястото му, ще видите.
— Не трябваше да започвам. Аз съм виновна.
— Моля ви, не се тревожете. Карма си е карма. Тя се престори на убедена и се стопи в прегръдките му. Ала беше сигурна, че той ще си навлече собствената гибел. А за себе си ни най-малко не се тревожеше.
Нощите им носеха радост. Изпълнени с нежност, всяка по-прекрасна от предишната. Дните за нея минаваха леко, за него — трудно. Постоянно беше нащрек, твърдо решен да не сбърка нещо заради нея.
— Няма да сгрешите — убеждаваше го тя, когато яздеха само двамата, на безопасно разстояние от останалите, като всеки от тях се правеше на много самоуверен след тежките моменти, изживени от нея през първата нощ. — Знам, че сте силен. Вие сте самурай и не можете да сгрешите.
— Ами като стигнем Йедо?
— Не мислете за Йедо. Аз ви обичам.
— Аз също ви обичам.
— Тогава защо сте тъжен?
— Не че съм тъжен, но тази потайност ме убива. Така ми се иска да крещя за своята любов на всички от онези планински върхове.
Наслаждаваха се на своето уединение и на съзнанието, че с далеч от всички любопитни погледи.
— Какво ще стане с тях, Гьоко-сан? — тихо попита Кику в носилката през първия ден на пътуването.
— Беда ги чака, Кику-сан. Никаква надежда няма за бъдещето им. Той добре се прикрива, но тя… Обожанието е изписано по лицето й. Погледни я само! Също като младо момиче. Ах, колко е глупава!
— Но и красива, нали? Сигурно е голямо щастие да си тъй изпълнен с любов.
— Да, но въпреки това никому не желая смърт като тази, която ги очаква.
— Какво ще направи Йошинака, ако разбере?
— Може би няма да се досети. Моля се да не му мине през ума. Мъжете са толкова глупави, толкова не са наблюдателни. Няма да забележат и най-очевидното за всяка жена — слава на Буда, благословено да е името му. Да се молим да не ги открият поне докато стигнем Йедо и си свършим работата. И дано не ни държат отговорни. Дано! Щом спрем днес следобед, трябва да намерим къде е най-близкият храм и ще запаля десет благовонни пръчки, за да омилостивя Буда. Кълна се в името му, че дори ще даря някой храм с три коку годишно в продължение на десет години, само и само да спасим кожите и да си взема парите.