— Но вижте колко са хубави заедно! Не съм виждала преди жена да разцъфти така!
— Да, но щом я обвинят пред Бунтаро-сан, ще повехне като прекършена камелия. Кармата им си е тяхна карма и ние нищо не можем да направим. Нито за тях, нито за Торанага-сама — нито дори за Оми-сан. Не плачи, дете.
— Горкичкият Оми-сан!
На третия ден Оми ги настигна. Отседна в техния хан и след вечеря разговаря насаме с Кику и официално я помоли да се отправи заедно с него към вечността.
— На драго сърце, Оми-сан — незабавно му отвърна тя и дори си позволи да поплаче, защото много го харесваше. — Но имам задължения към Торанага-сама, който ми оказа голяма чест, и към Гьоко-сан, която ме възпита и ме направи това, което съм. Тя категорично ми забрани да се самоубивам.
— Но господарят Торанага наруши задълженията си към вас. Той се предаде. С него е свършено.
— Договорът обаче остава в сила, Оми-сан, колкото и да ми се иска да се присъединя към вас. Договорът му е напълно валиден и ме обвързва със задължения към него. Моля да ме извините, но трябва да откажа…
— Не ми отговаряйте сега, Кику-сан. Помислете си. Моля ви, много ви моля. Дайте ми отговора си утре.
И той стана и излезе.
Но на другия ден тя през сълзи му отговори същото.
— Не мога да постъпя тъй себично, Оми-сан. Моля ви да ми простите, но имам задължения към господаря Торанага и Гьоко-сан. Не мога, колкото и да ми се иска. Моля ви да ми простите.
Той започна да спори с нея. Последваха още сълзи. Заклеха се във вечна вярност един към друг и на прощаване тя му обеща:
— Ако договорът бъде нарушен или господарят Торанага умре и аз съм свободна, ще направя всичко, каквото пожелаете, ще се подчиня на всяка ваша заповед.
И тя потегли към хана, изпълнена с лоши предчувствия, избърсала сълзите и оправила грима си. Гьоко я похвали.
— Много си умна, дете. Ах, защо и Тода-сама не е така умна!
Йошинака ги водеше, без много да бърза, от хан на хан по течението на река Кано, която се виеше на север, към морето. Постоянно се случваха разни неща, които ги забавяха, но него хич не го беше грижа за времето. Торанага му беше казал насаме, че няма нужда да бърза, стига да докара пътниците си в Йедо живи и здрави преди пълнолуние.
— Дори предпочитам да закъснеят, отколкото да подранят, Йошинака-сан. Разбирате ли ме?
— Да, господарю.
И сега благославяше своя ками-хранител за всички пречки, които ги задържаха по пътя. В Мишима трябваше задължително да докладва на господаря Хиромацу или в Йедо на господаря Торанага в писмена или устна форма. И трябваше да реши дали да им съобщи какво мисли по въпроса — а не какво внимаваше да не види. И-и-и, ужасен си мислеше той, сигурно греша. Тода-сама? Тя и чужд мъж, камо ли пък с варварин — невъзможно.
Не е ли твой дълг да се увериш? Да получиш доказателство? — питаше се той. Да ги спипаш насаме, заедно в леглото? Няма да е трудно, макар че са много предпазливи.
Да, но само един глупак може да носи такива вести. Най-добре е да се правиш на глупак, да се молиш никой да не ги издаде и по този начин да издаде и теб. С нея е свършено, с всички нас е свършено, така че какво значение има? Я си затваряй очите. Остави ги на тяхната карма. Какво значение има?
Но с цялата си душа самураят много добре съзнаваше, че имаше огромно значение.
— Добро утро, Марико-сан. Какъв прекрасен ден — поздрави отец Алвито, като се приближи до тях. Бяха в двора на ханчето и се готвеха да потеглят. Той я прекръсти. — Господ да ви благослови и вечно да ви закриля.
— Благодаря, отче.
— Добро утро, лоцмане. Как сте днес?
— Благодаря, добре. А вие?
Тяхната групичка се натъкваше на езуитите по целия път. Понякога отсядаха в един и същ хан, друг път пътуваха заедно.
— Ще имате ли нещо против да пояздя тази сутрин редом с вас, лоцмане? С удоволствие ще продължа да ви давам уроци по японски, ако желаете.