— Благодаря ви. Много бих искал.
Алвито предложи на Блакторн още първия ден да му преподава уроци по езика.
— Срещу какво? — попита Блакторн.
— Нищо. По този начин ще ни минава по-бързо времето, пък и да си призная, нещо съм разочарован от живота и се чувствувам стар. А може би и за да поискам прошка за резките си слова.
— Не очаквам извинения от вас. Вие си вървете по вашия път, аз — по моя. Пътищата ни няма да се пресекат.
— Може би. Но имаме много неща да си кажем по време на това пътуване, не мислите ли? Ние сме пътници по един и същ път. Бих искал да ви помогна.
— Защо?
— Знанието е привилегия на бога. Не на хората. Ще ви помогна, но като подарък, без да искам нищо в замяна.
— Благодаря, но ви нямам доверие.
— Тогава, щом настоявате, ще ми се отплатите, като ми разкажете какво сте видели по света, къде сте били. Каквото желаете — по ваш избор. Но само истината. Уверявам ви, ще ми бъде безкрайно интересно и смятам, че това ще е справедлива размяна на знания. Пристигнах в Япония едва тринадесет-четиринадесет годишен и не знам нищо за света. Можем дори да сключим примирие, докато трае пътуването.
— Обаче без религиозни и политически проповеди!
— Аз съм си аз, лоцмане, но ще се опитам да изпълня молбата ви.
И те предпазливо започнаха да споделят знанията си. Блакторн намираше, че размяната никак не е справедлива. Ерудицията на Алвито беше невероятна, като педагог беше много опитен, докато самият той, Блакторн, смяташе, че му разказва неща, които всеки лоцман можеше да му разкаже.
— Уверявам ви, че не сте прав — възразяваше Алвито. — Вие сте великолепен лоцман и сте извършили невероятни неща. Такива като вас я има, я няма пет души в света.
Но постепенно помежду им наистина се установи едно примирие, за голямо удоволствие на Марико.
— Това е приятелство, Анджин-сан, или поне началото на едно приятелство — каза тя.
— Не, не е. Аз все така му нямам доверие и същото се отнася и за него. Ние сме врагове за цял живот. Нито аз, нито той го е забравил. Това е само временно примирие, продиктувано вероятно от някаква цел, която той никога няма да ми каже, ако го попитам. Разбирам го-напълно и в това няма нищо лошо, стига да съм постоянно нащрек.
Докато той беше с Алвито, тя яздеше до Кику и Гьоко и трите разговаряха за мъже, какви начини има да им се доставя удоволствие, за Света на върбите. Тя им разказваше за своя свят, какво е видяла и научила, за диктатора Города, тайко и дори за господаря Торанага — поучителни разкази за велики личности, до които обикновените хора нямат достъп.
На няколко левги южно от Мишима реката извиваше на запад и плавно се спускаше към морския бряг, към голямото пристанище Нумадзу. Те изоставиха по-трудно проходимото дефиле и се насочиха към оризищата покрай големия оживен път, който отиваше на север. Местността изобилствуваше от поточета и притоци на реката, през които трябваше да минават. Някои бяха плитки, други — дълбоки и много широки и тогава ги прекарваха на големи салове. Мостове почти нямаше. Най-често носачите ги прехвърляха на отсрещния бряг на раменете си. Такива носачи имаше много — непрекъснато се навъртаха наблизо и многословно се надпреварваха за честта да им услужат.
Вече седми ден пътуваха. Пътят се раздвои и отец Алвито съобщи, че ги изоставя. Щял да поеме на запад, да се отбие за ден-два на кораба си, след което щял отново да ги настигне по пътя от Мишима за Йедо, ако има възможност.
— Разбира се, и двамата сте добре дошли с мен, ако желаете.
— Благодаря, но за жалост имаме малко работа в Мишима — отвърна Марико.
— А вие, Анджин-сан? Щом Марико-сан ще е заета в Мишима, заповядайте сам. Готвачът ни е много добър, а и виното ни не е лошо. Господ ми е свидетел, че ще бъдете в безопасност и ще имате пълна свобода на действие. Родригес също е на кораба.
Марико видя, че на Блакторн много му се отива. Как може да е готов да ме изостави? — питаше се тя натъжена. Как може да иска да ме напусне, когато разполагаме с толкова малко време?
— Моля ви, Анджин-сан, вървете. Добре ще ви се отрази, пък и знам колко ще ви е приятно да се срещнете с Родригес.
Ала Блакторн не отиде, колкото и да му се искаше. Нямаше доверие на свещеника. Дори и заради Родригес не би рискувал главата си. Благодари на Алвито и двамата с Марико го проследиха с поглед.