— Малцина са доживели до твоите години, така че имаш преднина пред всички нас.
Блакторн беше на тридесет и шест години.
Винк се усмихна вяло.
— Това е от брендито, лоцмане. От бренди, разврат и безгрешен живот.
Никой не се засмя. После някой посочи към едно от леглата.
— Лоцмане, боцманът умря.
— Тогава качете тялото на палубата. Измийте го и му затворете очите. Ти, ти и ти!
Този път посочените незабавно се измъкнаха от постелите си И с общи усилия полуизвлякоха, полуизнесоха трупа от каютата.
— Винк, поеми призори вахтата. А ти, Гинзел, иди на носа!
— Разбрано, сър!
Блакторн се качи обратно на палубата. Видя, че Хендрик бе все още буден, а корабът в пълен ред. Отмененият наблюдател Саламон се запрепъва покрай него, повече мъртъв, отколкото жив, с подпухнали и зачервени от острия вятър очи. Блакторн отвори другата врата и слезе долу. Стълбата водеше към голямата каюта на кърмата, която служеше за жилище на капитана и за склад на боеприпасите. Неговата собствена каюта се намираше от дясната й страна, а онази от лявата се използуваше обикновено от тримата помощници на капитана. Сега в нея спяха главният търговец Бахус ван Нек, третият помощник Хендрик и юнгата Кроок. И тримата бяха много зле.
Той влезе в голямата каюта. Капитан Паулус Шпилберген лежеше на койката си в полусъзнание. Беше нисък червендалест мъж, в нормално състояние много дебел, а сега ужасяващо слаб. Кожата на шкембето му висеше отпусната, на гънки. Блакторн навади от едно тайно чекмедже шише с вода и му помогна да отпие.
— Благодаря — едва издума Шпилберген — Къде е сушата — сушата къде е?
— Пред нас — отвърна Блакторн, макар вече да не вярваше на думите си. Прибра шишето, запуши уши да не чува стенанията и излезе, наново обзет от омраза.
Точно преди година бяха стигнали до Огнена земя с попътен вятър към неизвестното, което ги чакаше в Магелановия проток. Ала капитанът нареди да акостират и да търсят злато и съкровища.
— Господи, капитане, вижте що за бряг е! Какви съкровища в тази пустош!
— Според преданията тук е пълно със злато и ще можем да я обявим за територия на славната Холандия!
— Но испанците я владеят вече петдесет години!
— Възможно е, както е възможно и да не са стигнали чак толкова на юг, лоцмане.
— Тук годишните времена са наопаки. Зимата се пада през май, юни, юли и август. Според дневника сега е последният ни шанс да преминем през протока — след няколко седмици ветровете ще се обърнат и ще трябва да зимуваме тук.
— След колко седмици, лоцмане?
— В дневника пише — осем. Но сезоните се менят…
— Тогава ще изследваме местността една — две седмици. Така ни остава предостатъчно време и дори ако трябва, ще се върнем пак на север и ще плячкосаме два — три града. Какво ще кажете, господа?
— Сега е моментът да опитаме, капитане. Испанците имат много малко бойни кораби в Тихия океан. А тук водите гъмжат от тях, и при това ни търсят. Казвам ви — сега е моментът да потеглим.
Ала капитанът надделя и постави въпроса на гласуване пред другите трима капитани, не пред останалите лоцмани — един англичанин и трима холандци — и поведе хората към безсмислени набези на брега.
Ветровете се обърнаха рано и се наложи да презимуват там, защото капитанът се страхуваше да тръгне на север заради испанските флотилии. Можеха да отплават чак след четири месеца. Но дотогава сто петдесет и шест души умряха от глад, студ и дизентерия и дори изядоха телешката кожа, покриваща въжетата. Страшните бури, бушуващи в протока, разпръснаха флотилията. „Еразъм“ бе единственият кораб, който стигна до мястото на срещата недалеч от чилийските брегове. Цял месец чакаха останалите, докато накрая, притиснати от испанците, бяха принудени да опънат платната и да отплават към неизвестното. Тайният дневник свършваше при Чили.
Блакторн се върна назад по коридора, отключи вратата на собствената си каюта и отново я заключи след себе си. Помещението беше малко, спретнато, но с толкова нисък таван, че трябваше да се движи приведен. Той прекоси каютата, седна зад бюрото си, отключи едно чекмедже И внимателно отви хартията от последната ябълка, която най-грижливо бе скътал и пазил през целия път от остров Санта Мария, недалеч от бреговете на Чили. Ябълката беше съвсем малка и загнила, а загнилото беше мухлясало. Той си отряза четвъртинка. Вътре имаше червеи, които сдъвка заедно с плода, защото старото морско предание гласеше, че ябълковите червеи са също тъй ефикасни срещу скорбута, както и самият плод, и че ако ги втриеш във венците си, ще предпазиш зъбите от окапване. Дъвчеше едва — едва, защото зъбите го боляха, а венците му бяха разранени и чувствителни. После отпи малко вода от кожената манерка. Имаше възсолен вкус. Накрая уви остатъка от ябълката и я заключи в писалището.