— Какво? Значи, човек няма право да наеме кон, дори ако може да си го позволи?
— Само ако рангът му позволява. И това е много мъдро, Анджин-сан, не мислите ли? Лекарите и старците имат право да яздят и да използуват носилки, също и болните, ако имат писмено разрешение от господаря си. Носилките и конете са вредни за селяните и простолюдието. Ще ги научат на мързел. За тях е много по-здравословно да ходят пеша.
— Освен това им показва къде им е мястото, нали?
— О, да. Но всичко това се прави с цел да се съблюдава ред, спокойствие и уа. Единствено търговците имат излишни пари за пилеене, а те са просто едни паразити, които нищо не създават, нищо не отглеждат, само живеят на гърба на другите. Така че задължително трябва да ходят пеша. В това отношение сме много мъдри.
— За пръв път виждам да пътуват толкова много хора.
— Това е нищо. Почакайте да наближим Йедо. Ние страшно обичаме да пътуваме, Анджин-сан, но рядко го правим сами, предпочитаме на групички.
Тълпите от хора ни най-малко не им пречеха да се придвижват напред. Йероглифът на Торанага върху копията на самураите, високият ранг на самата Тода Марико, експедитивността на Акира Йошинака и вестоносците, които бе изпратил напред да известяват кой пътува, им осигуряваха всяка вечер най-хубавите стаи в най-добрите ханове и им разчистваха пътя. Всички пътници и самураи веднага се отдръпваха настрани, кланяха се ниско и чакаха да отминат.
— Длъжни ли са да спират и да коленичат на всеки?
— О, не, Анджин-сан. Само на даймио и важни личности. Както и на повечето самураи — което е много разумно от страна на простолюдието. То е не само израз на учтивост, но и крайно необходимо, Анджин-сан. Ако простолюдието не почита самураите и себе си, как ще се съблюдават законите и как ще се управлява империята? Освен това тези правила важат за всички. Не помните ли как спряхме и се поклонихме на императорските вестоносци и им направихме път да минат? Всички трябва да са учтиви. По-нискостоящите даймио са длъжни да слязат от конете си и да се поклонят на по-високопоставените. Нашият живот е управляван от ритуали, но империята живее в послушание.
— Ами ако се срещнат двама даймио с един и същ ранг?
— Тогава и двамата слизат от конете си, покланят се един на друг и всеки продължава по пътя си.
— А ако се срещнат Торанага-сама и генерал Ишидо?
Марико премина на латински.
— Кои са те, Анджин-сан? За пръв път чувам тези имена и днес те не съществуват за нас.
— Права сте, простете ми.
— Чуйте ме, любов моя. Нека си обещаем: ако светата Дева ни се усмихне и успеем да се измъкнем от Мишима, нека при първия мост на Йедо да изоставим своя малък свят. Моля ви, това е крайно наложително.
— Каква опасност ни грози в Мишима?
— Там нашият капитан трябва да докладва на господаря Хиромацу, а аз също трябва да се срещна с него. Той е много мъдър старец, много наблюдателен. Толкова е лесно да бъдем предадени.
— Но ние бяхме извънредно предпазливи. Нека се молим на бога страховете ви да не са основателни.
— Не ме е страх за себе си, само за вас.
— И мен ме е страх само за вас.
— Обещаваме ли си тогава да останем в своя малък свят?
— Да. И ще се престорим, че той е истинският — единственият за нас.
— Ето там е Мишима, Анджин-сан — посочи тя отвъд последния поток.
Разпрострелият се нашироко укрепен град, зад чиито стени живееха сто хиляди души, почти не се виждаше от спусналата се ниско утринна мъгла. Стърчаха само няколко покрива и каменната крепост. От другата страна на града се виждаха планините, които се спускаха на запад до морето. Далеч на северозапад се Издигаше великолепният Фуджияма. На север и изток планинската верига сякаш се домогваше да достигне небето.
— А сега?
— Сега Йошинака трябва да намери най-оживения хан на разстояние десет ли. Ще отседнем в него за два дни. Най-малко толкова време ми трябва, за да си свърша работата. Гьоко и Кику-сан междувременно ще ни оставят.