Родригес кимна. Забеляза, че чинията на свещеника е празна, пресегна се и приближи до него блюдото с храната.
— Заповядайте, отче, вземете си още от петела. Малко хляб?
— Да, благодаря, с удоволствие. Не допусках, че така съм изгладнял.
Доволен, Алвито си откъсна втората кълка, сипа си допълнително от плънката и ги заля с остатъка от тлъстия сос.
— Вино?
— Да, благодаря.
— Къде са хората ви, отче?
— Оставих ги в един хан недалеч от пристанището.
Родригес се загледа през големите прозорци на левия борд към пристанището Нумадзу и малко по-надясно към устието на Кано, където водата беше по-тъмна, отколкото в морето. Навсякъде сновяха многобройни рибарски лодки.
— Този слуга, когото сте оставили, отче — имате ли му доверие? Сигурен ли сте, че ще ни намери?
— О, да! Те в никой случай няма да потеглят по-рано от в други ден.
Алвито беше решил да не споделя с никого подозренията си или по-скоро, както напомни сам на себе си, подозренията на брат Микаел, затова само добави:
— Не забравяйте, че пътуват най-официално. Задължава ги положението на Тода Марико и знамената на Торанага. Всеки в радиус от четири левги знае за тях и къде са отседнали.
Родригес се засмя.
— Значи, англичанинът пътува като почетно държавно лице? Кой би помислил! Като някакъв проклет даймио!
— И това не е всичко, лоцмане. Торанага го е направил самурай и хатамото.
— Какво?
— Сега Блакторн носи двата самурайски меча. Наред с пищовите си. Освен това е доверено лице на Торанага и до известна степен негово протеже.
— Англичанинът?
— Да.
Алвито не наруши настъпилата в каютата тишина, а продължи да се храни.
— Знаете ли как е станало всичко това?
— Донякъде. Ще ви разкажа, като му дойде времето, лоцмане.
— Само ми кажете каква е причината. Накратко. Подробностите друг път. Моля ви.
— На три пъти е спасил живота на Торанага. Два пъти по време на бягството от Осака и последния път в Идзу, по време на земетресението.
Алвито лакомо заръфа кълката. Сокът започна да се стича по черната му брада. Родригес чакаше, но свещеникът не каза нищо повече. Погледът му замислено се вторачи в чашата, която държеше в ръка. Повърхността на гъстото червено вино отрази светлината.
— Никак не е добре за нас, че този англичанин е станал приближен на Торанага. Никак. Всеки друг, но не и той — обади се Родригес след дълга пауза.
— Съгласен съм.
— И въпреки това бих искал да го видя.
Свещеникът не каза нищо. Родригес го остави да омете чинията си и му предложи още, ала радостта му се бе изпарила. Алвито прие всичко, останало от петела, и още една чаша вино. И като завършек малко хубав френски коняк, който той самият извади от един долап.
— Какво ще кажете за една чашка, Родригес?
— Благодаря.
Лоцманът наблюдаваше как Алвито сипва в кристална чаша от орехово-кафявата течност. Виното и конякът бяха от личните запаси на Делегата-посетител — подарък за неговия приятел отец Алвито.
— Разбира се, Родригес, и вие си пийвайте от тях заедно с отеца — каза тогава дел Аква. — Дано бог бди над вас и ви изведе здрав и читав в пристанището и после обратно у дома.
Благодаря, ваше високопреосвещенство. Благодаря, ваше високопреосвещенство, но не очаквайте от мен искрени благодарности, горчиво добави наум Родригес, задето придумахте капитана да ме прехвърли на това свинско корито, командувано от езуитите, далеч от нежните ръце на моята Грасия. Пресвета Дево, животът е прекалено кратък — кратък и несигурен, за да го прахосва човек като гувернантка на смрадливи свещеници, макар че Алвито е, повече мъж от всички останали и именно поради това много по-опасен. Ах, пресвета Дево, помогни ми!
— О! Вие потегряте, Род-сан, потегряте торкова скоро? Ах, корко съжарявам…
— Скоро ще се върна, мила.
— Ние ще тъгуваме — маркото и аз.
Мина му през ума — защо не я взема със себе си на „Санта Филипа“, но веднага се отказа от тази мисъл, защото щеше да е опасно и за двама им, и за кораба.
— Много съжалявам, скоро ще се върна.
— Ние чакаме, Род-сан. Моря извинете моя тъжна, много съжарявам.
Винаги говореше с него на разваления си и със силен акцент португалски, който много се стараеше да научи, и настояваше той да я нарича Грасия — името, дадено и при покръстването, а не с прекрасно звучащото Нян-Нян, което значеше Котенце и което тъй й отиваше и тъй му харесваше: