И той отплава от Нагасаки с натежало сърце, като проклинаше всички свещеници и капитани, копнеещ за края на лятото и настъпването на есента, когато щеше да вдигне котвата на Черния кораб, чиито трюмове вече тежаха от злато сребро, и най-сетне да потегли за дома — богат и независим. Но какво го чакаше тогава? Този вечен въпрос отново го задави. Какво щеше да прави с нея — и детето? О, Дево, помогни ми да си отговоря задоволително на този въпрос.
— Яденето беше изключително вкусно, Родригес — похвали го Алвито, като си играеше с трохите на масата. — Благодаря.
— Радвам се. — Родригес беше сериозен. — Какво възнамерявате да правите, отче? Би трябвало…
Той млъкна по средата на изречението и погледна през прозореца. После стана неспокойно от масата, закуцука към кръглото прозорче, което гледаше към брега, и надникна през него.
— Какво има, Родригес?
— Стори ми се, че започва отливът. Искам да видя как е морето. — Той отвори по-широко капака на прозорчето и се надвеси през него, но пак не можа да види котвата на носа. — Извинете ме, отче.
Излезе на палубата. Водата се плискаше тежко във веригата а котвата, спусната под ъгъл в мътното море. Никакво движение. Но след малко отливът вече се забелязваше и корабът започна едва-едва да се плъзга навътре, за да заеме новото си положение в зависимост от оттеглянето на водата. Той провери положението му, огледа морето наоколо. Всичко беше както трябва. Наблизо нямаше никакви лодки. Беше приятен следобед и от мъглата нямаше и следа. Бяха на около двеста метра от брега — достатъчно далеч, за да се предотврати всякакво внезапно нападение, и на безопасно разстояние от оживените морски пътища към кейовете.
Корабът беше мелез — японски корпус с приспособени към него португалски платна и снаряжение: бързоходен, с две мачти, четири оръдия по средата и по две малки на носа и кърмата. Казваше се „Санта Филипа“ и имаше тридесет души екипаж.
Погледът му опаса града и хълмовете отвъд него.
— Песаро!
— Да, сеньор?
— Приготви голямата лодка! На смрачаване ще слезем на брега.
— Добре, ще я приготвя. Кога се връщате?
— Призори.
— Още по-добре. Аз ще поведа отпускарите — десет души.
— Никаква отпуска, Песаро! Кинджиру! Господи, да не ти е изпил смок ума?
Родригес възседна парапета на квартердека и се облегна удобно.
— Не е справедливо всички да страдаме — начумерено възрази боцманът и започна да свива и отпуска грубите си мазолести длани. — Аз лично ще ги-поведа и ви обещавам, че няма да има никакви неприятности. Вече две седмици сме затворени тук.
— Пристанищните власти казаха кинджиру — много съжалявали, но въпреки това било кинджиру, дявол да го вземе! Забрави ли? Това не ти е Нагасаки.
— Да, кълна се в Христовата кръв, и много жалко! — озъби се набитият здравеняк. — И за какво? Заради един-единствен заклан японец!
— Един заклан, двама тежко намушкани, няколко души ранени и едно пострадало момиче — добре, че се е намесил самураят. Предупредих ви, преди да слезете — Нумадзу не е Нагасаки, внимавайте как се държите! Имахме късмет, че се отървахме само с живота на един от нашите! Законът им позволява да ви обезглавят и петимата!
— Техният закон, капитане, но не и нашият. Проклети маймуни! Заради една най-обикновена свада в публичен дом!
— Да, но нашите хора са я започнали. Властите поставиха кораба под карантина и на всички ви е забранено да слизате на брега. Включително и на теб! — Родригес взе да си раздвижва крака, за да притъпи малко болката. — Имай търпение, Песаро. Отецът се завърна, значи, скоро ще потеглим.
— Заедно с отлива? Призори? Това заповед ли е?
— Не, още не. Просто приготви лодката. С мен ще дойде Гомес.
— Нека дойда и аз, а? Пер фавор, лоцмане. До смърт ми омръзна да стоя затворен на това проклето място.
— Не. И те съветвам да не се измъкваш довечера на брега. Нито ти, нито кой да е друг.
— Ами ако не се върнете призори?
— Ще гниете тук закотвени, докато се прибера. Ясно ли е?
Боцманът още повече се озъби. Но се поколеба и отстъпи.
— Ясно, дявол да го вземе!
— А така!