Доброто настроение на Родригес веднага се изпари.
— „Еразъм“ още ли е в Йедо? Все още ли е в ръцете на Торанага?
— Да. Опасно ли е наистина, ако англичанинът получи свобода на действие?
— Дали е опасно? Та „Еразъм“ ще ни види сметката, преди да се усетим къде да е оттук до Макао, стига той да е на него, въоръжен и с що-годе свестен екипаж! Ние имаме на разположение само малката фрегата, която да ни брани, а тя не може да се противопостави на „Еразъм“. Нито пък Черният кораб. Ще ни притисне и ще трябва да свалим знамената.
— Сигурен ли сте?
— Да. Кълна се в господа — „Еразъм“ означава край за нас! — Родригес сърдито размаха юмрук. — Чакайте малко — англичанинът каза, че е пристигнал тук с не повече от дванадесет души, при това не всички от тях са моряци — имало и търговци, а и повечето били болни. Тази шепа хора не може да се справи. Единственото място, където може да наеме екипаж, е Нагасаки. Или Макао. В Нагасаки може да намери колкото си иска желаещи. Всички, които… Трябва да не го допускаме там, нито в Макао.
— Ами екипаж от японци?
— Имате пред вид някои от главорезите на Торанага ли? Или вако? Искате да кажете, че ако Торанага се предаде, всичките му хора стават ронини, така ли? Ако англичанинът разполага с достатъчно време, може и да ги обучи. И то много лесно. Исусе Христе! Моля да ме извините, отче, но ако на англичанина му дадат самураи или вако… Не можем да си позволим подобен риск — прекалено е опитен и способен…
Алвито не откъсваше поглед от него и безпокойството му нарастваше. Май ще трябва да изпратя още едно послание до Делегата-посетител. Трябва да го осведомя, щом е толкова важно. Той ще знае какво да правим.
— Аз знам какво да правя! — Родригес стовари юмрук върху парапета, стана и обърна гръб на събеседника си. — Чуйте, отче, чуйте моята изповед. Първата нощ — най-първата нощ, когато бяхме с него рамо до рамо в открито море на галерата, на път от Анджиро, сърцето ми подсказа, че трябва да го убия, и после още веднъж ми го повтори, по време на бурята. Исус Христос да ме прости, но тогава нарочно го пратих на носа и завих рязко срещу вятъра, без да го предупредя, като много добре знаех, че не е завързан. Но англичанинът не падна зад борда, както би паднал всеки друг. Реших, че това е пръст божи и се убедих окончателно, когато по-късно той не се подчини на заповедта ми и спаси кораба. А когато вече бяхме в безопасност и вълната ме отнесе и започнах да се давя, последната ми мисъл беше, че това е наказание от всевишния, задето посегнах на човешки живот. С лоцмани така не се постъпва — той никога не би постъпил така с мен. Заслужавах си го и затова, когато дойдох на себе си и видях, че съм жив, а той ми дава да пия вода, страшно се засрамих и отново помолих господ за прошка и се заклех най-тържествено да му се отблагодаря. Пресвета Дево! — избухна той, изтерзан. Този човек ме спаси, макар да знаеше, че се опитах да го убия — прочетох го в погледа му. Спаси ме и ми помогна да оживея, а ето че трябва да го убия.
— Защо?
— Защото капитанът беше прав — господ да ни е на помощ, ако англичанинът изкара „Еразъм“ в открито море, въоръжен и с що-годе приличен екипаж.
Блакторн и Марико спяха в нощния покой на малката си къщичка — една от многото, от които се състоеше Ханът на камелиите на Девета южна улица. Всяка къщичка имаше по три стаи. Марико взе едната за себе си и Чимоко, Блакторн взе втората, а третата, която излизаше на входната врата и верандата, беше свободна и служеше за трапезария и всекидневна.
— Смятате ли, че е безопасно? — попита разтревожено Блакторн. — Без Йошинака, слугини и телохранители наоколо?
— Не, Анджин-сан, нищо не е безопасно. Но затова пък ще е чудесно да сме сами! Този хан се смята за най-хубавия и е много прочут в Идзу. Нали е красив?
Красив беше. Всяка една от миниатюрните къщички беше изящно издигната върху пилони, опасваше се от веранди, до които водеха четири стъпала от най-скъпо дърво, и всичко блестеше. Разстоянието между къщичките беше от петдесет стъпки и всяка една бе заобиколена от малка градинка вътре в голямата обща градина, оградена с бамбуков плет. Имаше поточета, езерца с водни лилии, водопадчета, цъфнали дръвчета, изпълващи въздуха с ухания през деня и нощта. Всичко дъхаше на сладост и охолство. Чисти, застлани с каменни плочи покрити пътеки водеха към банята със студено, топло и горещо отделение, захранвана от естествени минерални извори. Пъстроцветни фенери, любезни, усмихнати слуги и прислужнички, нито една изговорена на висок глас дума, която да раздрънка звънчетата, окачени по дърветата, или да смути бълбукащата вода и пойните птици в специалните им къщички.